Искаше да бъде търпелив, но търпението не бе сред най-силните му качества. Мислеше, сигурен бе, че тя бе готова да му се довери. Какво можеше да направи човек, за да накара тази жена да се разкрие? Повечето хора при най-малкия повод изпяваха и майчиното си мляко.
Ала Камила правеше само мъгляви философски умозаключения, понякога изразяваше някакъв смътен копнеж. И млъкваше.
Това го човъркаше, но той щеше да натиска. За тази цел трябваше да стане ясно, че те… Че той…
Никога през живота си не бе казвал на жена, че я обича. Бе преживял целия си съзнателен живот, без това да се превърне във въпрос, какво остава в проблем. А сега бе и двете.
Можеше да отиде в кухнята, да го изтърси и да свърши. Все едно да отскубне лейкопласта от раната с едно болезнено дръпване. Или можеше да го направи по-лесно и за двамата, стъпка по стъпка, като да се потопяваш сантиметър по сантиметър в студен басейн, за да може тялото ти да свикне с шока.
Приятно ми е да си край мен, можеше да й каже. Може би просто трябва да си направиш плановете така, че да останеш.
Можеше да изчака и двамата да свикнат с това, преди да премине на нивото „Не си ми безразлична“. Тя щеше да има какво да каже на това. Камила винаги имаше нещо да каже. Кой би повярвал, че ще му е толкова приятно да я слуша?
Ала във всеки случай, помисли Дел, връщайки се към въпроса, след като свършеха да се занимават с глупости, можеха да стигнат и до същността.
— Обичам те. — Той трепна от звука на собствения си приглушен глас и хвърли един поглед към кухнята. Дори не звучеше като собствения му глас! Думите сякаш не излизаха от неговата уста. — Обичам те — опита отново и въздъхна. Този път бе по-лесно. — А сега ми кажи какви проблеми имаш. Аз ще се оправя с тях и ще продължим нататък.
Много просто, реши Дел. Директно и предполагащо помощ. Жените обичат да разчитат на помощ.
Господи. Трябваше му една добра доза уиски, за да го преглътне.
— Знам, че е късно. — Камила закрепи слушалката под рамото си и погледна към ръчния си часовник, преди да си спомни, че него вече го нямаше. Един бърз поглед към стенния часовник в кухнята й показа, че в Кордина минаваше един часът сутринта. Нищо чудно, че бе събудила Мериън.
— Няма проблеми, аз само спях.
— Извинявай, наистина. Просто трябваше да кажа на някого.
— Добре, чакай да се осъзная. Връщаш ли се у дома?
— Скоро, обещавам.
— Изпусна първата проба на балната си рокля. Шивачката ти е много недоволна.
— Бална рокля? — премигна Камила и после си спомни. — О, да, есенният бал. Има много време. Мериън, аз съм влюбена.
— Сега така говориш, но ако я беше чула как скърца със зъби, щеше да… Какво? Какво каза?
— Влюбена съм. Чудесно е. Страхотно. Това е най-невероятното нещо, което някога ми се е случвало. Той е съвършен. През половината време е най-дразнещият човек, ала това ми харесва. И е толкова умен и толкова забавен, и толкова отдаден на работата си.
— Камила…
— Освен това е много хубав. Знам, че това е само външност, но не е ли хубаво да се влюбиш в духовността на мъжа, а външността също да е невероятна?
— Камила!
— Той също е влюбен в мен. Ще го осъзнае, макар че може да му отнеме малко повече време да…
— Камила!!!
— Да?
— Кой е той?
— О, това е мъжът, при когото работя. Дилейни Кейн.
— Археологът? Влюбила си се в Индиана Джоунс?
— Мериън, говоря сериозно.
— Добре де, прилича ли поне на Индиана Джоунс?
— Не. Хм, може би всъщност малко. Ала не става въпрос за това. Това не е нито филм, нито игра, това е моят живот. И е нещо, което искам, нещо, което ми се струва много правилно.
— Чувам. Кам, толкова съм щастлива за теб. Кога ще се запозная с него?
— Не знам точно. — Камила прехапа устни и започна да навива около пръста си шнура на телефона. — Това е част от проблема. След като му обясня нещата, надявам се да уредим да се запознае със семейството.
— Да му обясниш нещата? Искаш да кажеш, че не си му признала коя си?
— Не още. Не съм очаквала това да се случи, нали така? Не съм можела да го очаквам. И после започнах да искам… — Тя замълча, защото чу, че Дел идва в кухнята.
— Камила, как си могла да оставиш нещата да стигнат толкова далеч, без да му кажеш? Ако този човек те обича…
— Не знам — прошепна тя на френски. — Не съм сигурна. Нямах намерение да усложнявам нещата. — Прокашля се, когато Дел взе от килера бутилката с уиски. Не можеше да го накара да побърза, не можеше и да помоли Мериън да изчака, затова продължи разговора на френски, като говореше колкото можеше по-тихо: — Мериън, аз имам право на известна анонимност. Едва ли бих могла да остана тук, ако съобщя, че съм член на кралското семейство. Цялата идея беше за няколко седмици да не бъда Камила Кординска.