— Ти не издаваш заповеди тук, принцесо. — Сграбчи я за ръката, преди да бе успяла да избяга от него. — Ти ме използва.
— Не. — Сълзите й искаха да започнат да падат. — Не по начина, по който мислиш. Дел, аз исках само място, където да живея. Исках само малко време.
— И получи много повече, нали? Времето за игра свърши, Ваше Височество. Ще трябва не само да се оправдавате.
— Пусни ме. — Тя събра всичкото си самообладание и го изгледа студено. — Нямам какво повече да ти кажа. Пусни ме да си вървя.
— О, разбира се. Върви си. Мисля, че казах всичко, което имаше да се казва. Събери си багажа и бягай, след като изглежда това е твоят стил.
Гневът и скръбта, които се бореха в нея, изобщо не можеха да се сравнят със скръбта.
— Искаш да си отида?
— Ти получи това, за което дойде, нали? Няма да ти преча и ще се махна от пътя ти.
— Дел — промълви Камила, когато той се запъти към вратата. — Моля те, недей. Аз те обичам.
Болката го пронизваше. Думите, които захвърли в лицето й, прозвучаха като камшик, макар че бяха чистата истина:
— Разбиваш ми сърцето, сестричке — каза Дел. — Пробвай тази роля с някой друг, който е достатъчно глупав, за да ти повярва. И върви по дяволите. — Излезе и затръшна вратата зад гърба си.
Цял час крачи из гората, обзет от злобни мисли, и проклинаше всички жени. Още един час обикаля, докато пламъците на гнева му прегоряха и се превърнаха в тлееща ярост.
Обичала го? Ама че глупост. И имаше нахалството да му я каже. Още малко, и щеше да се разплаче. Личеше си. Слава Богу, че се махна, преди да се бе обляла в сълзи.
Просто не можеше да понася плачещи жени.
Е, обаче опита всички други номера. Да ме извини, помисли той горчиво, да беше си изиграла ролята докрай. Защо не и сълзи?
И за какво всичко? За да може две седмици да прави каквото си иска. Пепеляшка в дивата гора.
Спря пред езерото и разтърка болката в сърцето си.
„Толкова ми харесва тук.“
Чуваше я как го казва, виждаше спокойното удоволствие, изписано върху лицето й, докато лежеше на тревата до него.
Значи оценяваше природата. Чудо голямо. „Не ти ли се е случвало някога да имаш нуждата просто да дишаш?“
Спомняше си я и как каза това. Онзи първи ден, когато бе застанала до него, а лицето й, гласът й бяха напрегнати. Сякаш бе застанала на ръба на нещо и се мъчеше да се задържи, вместо да падне в пропастта.
Добре, може да си имаше проблеми. Кой ги няма? Но това не я извиняваше. Всичко бе преструвка, още от самото начало. И го остави да се влюби в нея, остави го да попадне в тази клетка, без да го предупреди, че това бе капан, от който изход няма.
Трябваше да си плати за това.
Обърна се и тръгна обратно към къщата. Добре, щеше да й позволи да обясни… Не че щеше да повярва на нещо, което му кажеше. А след това…
Щеше да измисли какво, по дяволите, да направи след това.
Бе навел глава, пъхнал ръце в джобовете, и не забеляза, че колата й я нямаше, преди да стигне почти до задната врата. Почти цяла минута гледа глупаво към мястото, където последно я бе паркирала.
После се втурна в къщата и се хвърли нагоре по стълбите.
Дрехите й ги нямаше. Дел отвори и двата гардероба, сякаш тя можеше да ги е скрила, само за да го накара да се изпоти. Бе си взела дори бурканчетата и тубичките от шкафчето в банята.
Разкъсван от ярост, претърси къщата за бележка. Ала нямаше нищо.
Не можеше да каже, че си бе отишла без следа. Бе оставила свещите, малките бутилки с диви цветя. Ароматът й, проникнал навсякъде, вече го преследваше.
Значи бе вдигнала платната. Само защото й се бе развикал и й бе казал, че може да си събере багажа и да бяга. Ако една жена не можеше да издържи на едно спречкване…
Не, така бе по-добре, напомни си той. Нямаше нужда да се проточват нещата. Камила пътуваше натам, където й бе мястото, накъдето си пътуваше през цялото време, а той можеше да се върне към работата си, без тя да го разсейва всеки пет минути.
Разрови се из записките си и извади напосоки един лист. Погледна го, хвърли го, просна се на дивана и впери поглед в тавана.
Камила щеше да се върне. Успя да си го внуши, особено след като малко се понапи. Просто сега се цупеше, нали така? Жените често се цупят.
Двата часа, през които Дел крачи из гората, бяха естествен израз на оправдано раздразнение. Той не се цупеше.
Сутринта, страдайки от изненадващо гаден махмурлук, си внуши, че не я иска да се върне. Харесваше си живота такъв, какъвто бе преди тя да се намърда в него. И не му харесваше, ама изобщо не му харесваше това чувство за загуба и нещастие. Което, без каквото и да е съмнение, бе изцяло по нейна вина.