На втория ден бе нервен и старателно подклаждаше гнева си. Камила нямаше абсолютно никакво право да избяга, преди да й се бе накрещял докрай. Но бе типично в неин стил, нали, да вирне нос и да се връцне. Само от начина, по който си отиде, можеше да я разбере, че бе принцеса.
Когато й минеше и се върнеше, много неща щеше да й наговори.
Защо, по дяволите, не се връщаше?
Това за него нямаше значение, напомни си Дел и се помъчи да се съсредоточи върху работата си. Имаше достатъчно за вършене, за да не остава без работа, докато тя се мусеше. Всъщност, може би просто щеше да си събере багажа и да се върне на разкопките. Където и без това му беше мястото.
И изведнъж с болка осъзна, че бе планирал да я вземе със себе си. Бе искал да й покаже мястото, да наблюдава как очите й светват от интерес, когато за пръв път вижда любимия му проект.
Бе искал да сподели това с нея — което бе ужасяващо. Бе искал да сподели с нея всичко. Не можеше да повярва колко го боли от това.
Както си седеше, все още несигурен, че Камила наистина няма да се върне, чу шума от приближаваща се кола.
Знаеше си! Скочи на крака, гонен от чувството на облекчение, от удоволствие, от гняв, и стигна с една крачка до вратата, преди да се спре. Не това бе начинът да я посрещне, реши той. Щеше да излезе бавно, непринудено, и да я остави да му се извини.
Доволен от себе си и с чувство за собственото си благородство, излезе навън. И всичко в него се срина, когато видя, че от колата излиза не Камила, а неговите родители.
— Изненада! — Алис Кейн се затича към верандата със своите древни дебели обувки. Прошарените й кестеняви коси както винаги падаха разпилени изпод изпомачканата шапка. Бе стройна като момиче, с изпъстрено с лунички лице, обветрено от живота на слънце.
Тя се хвърли към сина си, целуна го звучно по бузата и веднага се обърна към мъжа си:
— Найлс, остави момчето да вземе куфарите. За какво ти е да имаш голям и силен син, ако не можеш да го използваш като робска сила? Как е рамото, Дел? И останалите неща?
— Добре, аз съм добре. Не ви очаквах.
— Ако ни очакваше, нямаше да бъде изненада. — Майка му намести тъмните си очила с телени рамки. Макар да се усмихваше, бе достатъчно проницателна, за да забележи разочарованието на сина си, когато той излезе на хлътналата веранда. — Имаш ли кафе?
— Разбира се. Разбира се. — Засрамен от себе си, Дел се наведе — тя бе толкова дребничка — и бързо я прегърна.
— Днес сме пропътували петстотин и петдесет километра — отбеляза Найлс Кейн със своя английски акцент и записа километража в смачканата си тетрадка. — Взех ги за добро време.
Бе едър мъж, висок и впечатляващо красив на своите шестдесет и седем години. Гъстата му коса бе станала блестящо сребриста, а очите, зелени като на сина му, светеха като скъпоценни камъни върху загорялото лице. Той пъхна тетрадката в джоба на избелялата си риза и сграбчи Дел в мечешка прегръдка. — Как е рамото?
— Добре. По-добре. Какво става с вашите разкопки?
— О, просто си почиваме. Да си проясним мозъците — отвърна безгрижно Алис, хвърли един предупредителен поглед на мъжа си и влезе в къщата. Спря като закована и опря ръце на кръста си. — Дел, ти имаш жена.
— Моля?
— Виж това. Цветя. — Тя вдигна вежди към дивите цветя, подредени в бутилки. — Миризми — добави, като подуши една купа с изсушени розови листа. — Чисто. — Прокара пръст по масата. — Тук определено има жена. Къде е тя?
— Няма я.
Аха, помисли Алис. Горкичкият.
— Найлс, рицарю мой, ще прескочиш ли до града да ми донесеш сладолед?
— Да прескоча до града? — зяпна я мъжът й. — Току-що пристигнах. Още не съм успял дори да седна.
— Можеш да седиш в колата, докато пътуваш към града.
— Жено, ако искаше сладолед, защо не ми каза, докато бяхме още в проклетата кола?
— Тогава не исках. Нещо с шоколад. — Тя се вдигна на пръсти и го целуна по намръщените устни. — Толкова обичам шоколад.
— Вятърничави, непостоянни жени — измърмори той и се запъти обратно към колата.
Алис просто отиде до пейката, седна и вдигна крака на масата. Усмихнато потупа по възглавницата до себе си.
— Седни. Кафето може да почака. Кажи ми за жената.
— Няма нищо за казване. Беше тук и през цялото време ме дразнеше. Сега я няма.
Горкият ранен мечок, помисли тя с умиление. Също като баща си.
— Седни. — Гласът й бе станал по-твърд. Знаеше как да се справя с мъже. — Защо те остави?
— Не ме е оставила — наежи се Дел и се отпусна на пейката. — Просто работеше при мен, временно. Много временно. — Не издържа на дългото търпеливо мълчание на майка си и отстъпи: — Изритах я. Ако е такъв инат да не се върне… И без това не ми трябва да ми се мотае в краката.