— Хайде, хайде. — Алис го потупа по главата. — Разкажи на мама всичко за това ужасно момиче.
— Стига. — Ала устните му трепнаха в усмивка.
— Грозна ли беше?
— Не.
— Тогава глупава.
Той въздъхна.
— Не.
— Лека жена.
Сега вече Дел се засмя:
— Мамо…
— Така значи. — Тя го плесна по бедрото. — Една лека жена, която излъгала горкото ми сладко, добродушно, наивно момченце. Ще я науча аз нея. Как се казва? Ще я проследя като куче.
— Лесно е да бъде намерена — измърмори той. — Казва се Камила. Нейно кралско височество Камила Кординска. Иде ми да я удуша.
Алис хвърли на масата слънчевите очила и шапката си.
— Разкажи ми.
И Дел й разказа. Майка му го слушаше, докато той отново преживяваше гнева, нещастието и отново гнева. Често, забеляза тя, му се налагаше да скочи на крака и да започне да крачи, просто за да се овладее.
Неговото описание за Камила — освен глупостите, разбира се — подхождаше на милото писмо, което бе получила преди няколко дни от Нейна светлост Габриела.
Любезно и интелигентно писмо, мислеше Алис, в което Габриела изразяваше благодарността си към Дилейни за гостоприемството, което бе оказал на дъщеря й. Алис не бе много сигурна, че дали някой да нарече сина й гостоприемен бе по-голяма изненада, отколкото да научи, че е бил гостоприемен към член на кралското семейство на Кордина.
Но тя бе жена, свикнала да мисли в движение и, когато бе необходимо, да променя плановете си насред крачка. Съдържанието на писмото я накара да измъкне съпруга си от разкопките в Аризона и да потегли към дома си, за да види сама за какво става дума.
Сега, след като видя, вече имаше много добра представа точно какво става.
Това, което бе изписано с огромни светещи букви пред майчиния й взор, бе, че синът й бе влюбен до уши.
Беше крайно време.
— И така, тя си замина — завърши Дел. — Така е по-добре.
— Вероятно — съгласи се Алис спокойно. — Било е неразумно от нейна страна да те мами. Със сигурност би трябвало да не се притеснява… Честно казано, дори да се чувства задължена да бъде откровена с теб, след като си й казал за собствения си произход.
— Моля?
— Очевидно един виконт е по-нисък по ранг, значително по-нисък от една принцеса, ала е трябвало да има любезността да ти се довери, както ти си й се доверил. — Доволна от неразбиращото изражение на сина си, Алис кръстоса крака. — Ти нали й каза, че баща ти е граф Бригстън, а ти си виконт Бригстън?
— Не стана дума — смънка Дел и когато майка му само го изгледа студено, добави по-разпалено: — Защо е трябвало да й го казвам? А и кой изобщо се сеща за това? Аз никога не го използвам.
Освен когато ти е удобно, помисли Алис. Но бе достатъчно, реши тя, че бе посяла семената на колебанието.
— Баща ти се връща със сладоледа. Да го изядем с кафето.
Даде на сина си един ден, донякъде защото му се радваше и донякъде защото знаеше, че той имаше нужда от време да смели нещата. Чудеше се как да му каже, че е била във връзка с майката на Камила.
— Може пак да се ядоса — разсъждаваше Алис на глас, докато хвърляше въдица в езерото. — Би било толкова в негов стил. — Чу как съпругът й изръмжа и се обърна към него. Той седеше, а върху коленете му и по земята край него бяха разпилени листи. — Найлс, ти не ме слушаш.
— Хм? Какво? По дяволите, Алис, работя.
— Работата на сина си.
— Просто го остави на мира. Един мъж трябва да се оправя с тези неща, без да му се бъркат.
— Тази зима ще станат тридесет и три години, откак ми го каза. Виж докъде те доведе това.
— Доведе ме при теб.
Тя му се усмихна. Нейните мъже си приличаха като две капки вода. Еднакво упорити.
Преди да бе успяла да реши какво да прави, нещата просто се изплъзнаха от ръцете й. Дел дотича през гората, като вдигаше такъв шум, че да изплаши всяка риба в радиус от десет километра, и я грабна на ръце.
— Получихме ново финансиране!
— Добре, защото за вечеря няма да имаме риба. — Ала майка му го прегърна. — Това е чудесно, Дел. Кой?
— Не знам никакви подробности, просто ми се обадиха от университета. Трябва да се връщам на разкопките. Извинете, че ще ви изоставя.
— Недей да се извиняваш. — Алис едва сдържа усмивката си. Вече виждаше как нещата ще се наредят. Идеално. — Обади ни се, като пристигнеш.
— Непременно. Трябва да си събирам багажа.
Тази вечер, докато синът й — много вероятно — фучеше при мисълта, че дължи полученото финансиране на интереса и влиянието на една млада принцеса, Алис седна и съчини кратко и официално писмо до Нейна светлост Габриела Кординска.