— Да, помня. — Камила погледна часовника си. — Предполагам, че Адриен няма да може да ме замести.
— Сестра ти е в детската стая с малкия Арманд и с бебето. Няма да те задържа повече от петнадесет минути — обеща Габриела.
— Ще дойда. Просто ще наглася някои неща в графика си. — Тя излезе, върна се и взе писмото от Дел. — Трябва да го прибера в папката.
Точно двадесет и девет минути по-късно Камила се спусна по централната стълба. Подготовката за Есенния бал и за всички събития преди и след него бе в пълен ход. „Режисьорът“, управителят на двореца, не изпускаше нито една подробност. А ако изпуснеше, орловият поглед на леля й щеше да я забележи.
Нейно кралско височество, принцеса Ив Кординска, бе домакинята на двореца и жена, която стоеше до съпруга си, докато той управляваше страната. Но тя често имаше свое мнение за нещата и извън кралските си задължения имаше своя собствена кариера. Нейната театрална трупа „Хамилтън“ бе световноизвестна, а самата принцеса бе уважаван драматург.
Нейният пример напомняше на Камила, че с амбиция, труд и ум една жена може да постигне всичко. Дори да бъде навреме — макар и в последния момент, — за да посрещне гостите, когато графикът й е претрупан.
Бе почти стигнала до края на стълбите, когато мъжът, тичащ до нея, я хвана за раменете. Той бе красив като самото изкушение и приятно миришеше на коне.
— Закъде бързаш?
— Вуйчо Бенет! Не знаех, че си пристигнал. — Тя целуна по бузата най-младия брат на майка си. — И вече си ходил в конюшнята.
— Брай и Тад са още там. — Той говореше за двамата си сина. — Хана е някъде тук. Искаше да говори с Ив. Я се погледни. — Разроши късата й коса. — Много шик.
— Как беше пътуването ти до Англия?
— Успешно. Намерих идеалната кобила за моя жребец.
— Искам да я видя, и всички вас. Ала по-късно. Закъснявам.
— Каква е тази история за някакъв американец, който трябвало да бъде изритан здраво по задника?
Камила завъртя очи.
— Вече си се срещнал с баща ми.
— Като идвах насам от конюшнята. Предложих да му държа палтото, докато рита.
— Не мисля, че ще ти се наложи. Едва ли задникът, който много му се иска да изрита, ще се появи в обозримо бъдеще на достатъчно близко разстояние, за да бъде изритан. A bientot.
— Но… — Бенет озадачено я изгледа как се отдалечи тичешком. Някой имаше изкривена информация, помисли той и с усмивка тръгна нагоре по стълбите с надеждата да намери брат си и да измъкне от него повече подробности.
Доколкото познаваше Рийв Макджий, Бенет се съмняваше, че бащата на Камила има неверни данни.
Докато се движеше през двореца, Камила забави бягането до достолепен, макар и бърз ход. Вазите преливаха от цветя, свежи и пищни. Токчетата й тропаха по блестящия мраморен под.
Слугите, които срещаше по пътя си, се спираха да й се поклонят. Тя поздравяваше повече по име, ала продължаваше. Мразеше да закъснява.
Докато стигна до Златната зала, вече бе закъсняла. С шест минути. Чу тихи гласове, затова се спря да приглади полата си, косата си, да си поеме дъх и да нагласи приветствена усмивка върху лицето си.
Когато влезе вътре, видя, че майка й вече бе седнала в един от кътовете за разговор и наливаше на една двойка на средна възраст чай от чайник от майсенски порцелан.
Първо вниманието й привлече жената. Толкова интригуващ вид, помисли Камила. Прелестна по един неповторим начин и непринудено нехайна. Не би нарекла торбестия костюм от груб вълнен плат моден, но със сигурност й отиваше.
Когато тя се приближи, мъжът се изправи. Камила се опита да заговори, да се извини за закъснението си. И се усети, че изобщо не може да говори. Той бе по-възрастна и по-изискана версия на Дел.
Трябваше да намери начин да изхвърли този човек от главата си, заповяда си тя, след като започваше да й се привижда в блестящи и достолепни английски лордове.
— Камила, бих желала да те запозная с граф и графиня Бригстън. Лорд и лейди Бригстън, дъщеря ми, Нейно кралско височество Камила Кординска.
— Лорд и Лейди Бригстън, извинявам се, че не бях тук с майка ми да ви посрещна в Кордина. Моля ви, седнете и се чувствайте удобно. Надявам се, че пътуването ви е било приятно.
— Радваме се, че сме тук, Ваше Височество. — Алис с усмивка направи реверанс, после стисна ръката на Камила. — Както и нашият син. Мога ли да ви представя лорд Дилейни, виконт Бригстън…
Когато Дел се отдели от прозореца в далечния край на стаята и се приближи, мислите й се завъртяха във вихрушка. Сърцето й заби много бързо, отначало просто от радост, че го вижда, след това от смущение. А накрая от гняв.