ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Като за принцеса тя работеше като вол. Човек трудно можеше да я хване насаме за пет минути, за да се извини.
Дел не бе сигурен за какво точно ще се извинява, ала започваше да мисли, че това му предстои.
Чувството за вина — вкусът на което никак не му харесваше — бе заседнало в гърлото му, откак видя онази сълза да се изтърколи по бузата й. Чувството се засилваше от различните й роднини, които бяха толкова ужасно дружелюбни, любезни или и двете, че той започваше да се чувства като простак.
Дори майка й го бе притиснала до стената. Това бе приемливото определение да бъде отведен внимателно настрани, за да му бъде благодарено сърдечно задето бе отворил дома си за нейната дъщеря.
— Знам, че е вече голяма — говореше Габриела, докато стоеше с него на едно възвишение, надвесено над сапфиреносините води на Средиземно море. — И може да се оправя сама. Но ние, майките, се тревожим за всичко.
— Да, мадам — съгласи се Дел, макар никога да не бе мислил, че собствената му майка се тревожи особено за каквото и да било.
— Тревожех се по-малко, когато разбрах, че е с човек, на когото може да се има доверие, и когото тя очевидно уважава. — Габриела продължи да се усмихва, дори когато Дел доста видимо трепна. — От известно време се безпокоях за нея.
— Безпокояхте ли се?
— Прекалено дълго време работеше прекалено много. След смъртта на баща ми и след като тя порасна, времето и енергията й са много по-ангажирани.
— Дъщеря ви има значителна енергия.
— Да, по принцип. Но се страхувам, че през последните една-две години бе по-изложена на апетитите на медиите, отколкото човек би могъл да е подготвен. — Можеше ли той да разбере това, чудеше се Габриела. Можеше ли да го разбере човек, който не го бе преживял? Надяваше се, че Дел ще може. — Тя е красива, както знаете, и чаровна, освен това е най-голямата в семейството. Журналистите я преследваха ненаситно и се страхувам, че това й струваше много в емоционален план, дори физически. Знам какво е, аз също понякога бягах. Има моменти, в които нуждата да се махнеш, дори от нещо скъпо на сърцето ти, е непреодолима. Не мислите ли?
— Да. Аз имам Върмънт.
Лицето й просветна. Да, помисли Габриела, той можеше да разбере.
— А аз имах своята малка ферма. Допреди много скоро, струва ми се, Камила не беше намерила своето място, на което да се скрие, да бъде спокойна, дори и това да бе само в съзнанието й. Благодаря ви. — Тя стана и го целуна по бузата. — Благодаря ви, че й помогнахте да го намери.
Можеше да се чувства по-низък, мислеше Дел, когато се разделиха, само ако пълзеше по корем и оставяше лигава следа подире си.
Трябваше да говори с Камила. Разумно. Логично. Имаше въпроси, на които искаше отговор. Струваше му се правилно един мъж да получи тези отговори, преди да започне да пълзи.
Ала всеки път, когато подпитваше за нея, му се отговаряше, че тя е на среща, на аудиенция, заета с личната си секретарка.
Искаше му се да мисли, че всичко това означава маникюр, пазаруване или нещо подобно, но Адриен му обясни, че не е прав.
— Извинете, Камила ли търсите?
— Не. — Бе ужасно неловко да лъже пред тази мека прекрасна усмивка. — Не точно, мадам. Не съм я виждал тази сутрин.
Адриен вдигна на ръце дъщеричката си.
— Тя сега има двойни задължения. Най-големият ми син не се чувства съвсем добре и не ми се искаше да го оставям, така че Камила ме замества в болницата. Днес трябваше да посетя педиатричното отделение, ала исках да съм близо до Арманд.
— А… Надявам се, че той е добре.
— Сега спи и изглежда много по-добре. Реших да изведа бебето да вземе малко слънце, преди да се върна да го видя. Но Камила трябва да се прибере след около час. Не — поправи се тя. — После двете с мама имат среща във връзка с Центъра за изкуства. Знам, че следобед обикновено се занимава с кореспонденция, ала просто не виждам откъде днес ще намери време. — Продължаваше да се усмихва мило и вътрешно да се смее доволно. Горкият човек, бе толкова притеснен. И толкова влюбен в сестра й. — Мога ли да направя нещо за вас?
— Не. Не, мадам, благодаря ви.
— Мисля, че Дориън отиде към конюшните — съобщи му тя любезно. — Няколко от гостите искаха да пояздят. Може да искате да се присъедините към тях.
Той не искаше, но когато го повикаха при принц Александър, съжали, че не бе поискал.
— Лорд Бригстън, надявам се, че от вашето пристигане досега не са ви оставили без внимание.
— Съвсем не, Ваше Височество.
Кабинетът отразяваше човека, помисли Дел — елегантен, мъжествен и с блясъка на традицията. Принцът излъчваше власт и достойнство. В черната му като нощта коса блестяха сребърни нишки. Аристократичното му лице бе с остри ъгли, а тъмните му очи бяха също толкова остри и много директни.