Също така племенникът на Цицерон, и той на име Квинт, придружил Цезар срещу партите, от една страна, за да избяга от кредиторите си, а от друга, за да намери пари да им се изплати. Ето друг случай. Раверий Постум, финансист, спекулирал, сиреч заложил на възможността да бъде възстановен на трона Птоломей Авлет, баща на Клеопатра, и основал дружество, което отпуснало големи заеми на сваления цар. За жалост обаче, когато Авлет заел отново трона си благодарение на парите на римските банкери, не изплатил дълговете си! Така става понякога с рискованите начинания!
Казахме вече, че парите на богатите римляни не отивали за производствени цели. Аристократите презирали всякакъв вид работа. Харчели пари само за политическите си интереси — да заемат някоя голяма длъжност, за да крадат! Харчели, с други думи, само за купуването на гласоподаватели и за развлеченията си. След като Антоний направил „арка“ от злато, а Клавдий „вомиториуми“, за да повръща това, което бил изял, та да може отново да почне да се тъпче, всеки ще разбере колко егоистична, грубо материалистична и безчовечна била римската цивилизация през последните години на републиката и през всичките години на империята. През всичкото това време целият свят работел, за да живеят и се забавляват шепа големи грабители.
(обратно)РИМСКОТО БЕДНЯЧЕСТВО
Двата най-горни обществени слоя в Рим, сенаторите и конниците — политическата и икономическата олигархия, — не само че притежавали всички привилегии и богатства, но се отнасяли презрително към народа и избягвали всякакъв досег с него, въпреки юридическото равенство на класите пред закона и правото да се смесват помежду си.
Така че в Рим имало два отделни „града“ — градът на богатите и градът на бедните.
Аристократите — аристократите и плутократите се слели в едно — живеели високо горе на Палатинския хълм, над Форума, където по-късно императорите построили своите дворци, които получили името си от Палатинския хълм — „палати“. Беднотата живеела долу в падините, образувани между хълмовете на Есквилина и Квиринала. Това бил градът на „париите“.
Първите имали собствени разкошни огромни къщи с прекрасни градини, разполагали с коне, колесници, многобройна прислуга и прочие; а вторите живеели в народни многоетажни постройки, наречени „острови“ (insulae), защото и от четирите страни били отделени от останалите сгради с улици, потънали в кал и прах, както водата отделя един от друг островите.
Постройките на бедните се състояли от три или четири етажа с магазини на приземието; те имали малки стаички, които се осветявали от съвсем малки прозорци. Различни дружества на богаташи строели тези сгради и ги давали под наем. Бедните живеели просто наблъскани в тези къщи — и то само за да ядат и да спят. Всъщност тези зандани не били годни за живеене.
По-голямата част от времето си бедните наематели прекарвали извън стаята си — на улицата, в кръчмите, на Форума. Лесно разбираемо е тогава, че при такива битови условия един истински семеен живот, с домашни божества и прочие бил невъзможен. Не ще и питане, че тези сгради, предназначени за бедняците и издигнати от хора, които презирали народа и го считали ни повече, ни по-малко за животно, били лошо построени.
Натрупването на много наематели в тези паянтови къщи, овехтяването им и липсата на всякакви поправки, на каквото и да е поддържане, ставало причина за рухването на тези „острови“, които погребвали в развалините си бедните хорица.
Крас Богаташа не пропускал такива изгодни случаи. Така, както купувал за парче хляб изгорелите къщи, по същия начин се сдобивал и със срутените или готови да се сгромолясат постройки, заедно с околните строителни участъци. Благодарение на тази система половината Рим станал негова собственост!
И тъй народът живеел в паянтови къщи сред мръсотия, мрак, болести и гадини. А какво ядял? Хляб и зеленчуци, най-вече боб и кромид. „Невзискателен“ народ, са казвали навярно с национална гордост богатите разбойници от оная епоха, „невзискателен“ и затова патриотичен!
В Рим живеели 500 000 бедняци. Богаташите не надхвърляли 2000 души. Съпоставката и съотношението са като съвременните — трябва да се удесетори числото на бедните! И след като хлябът бил основната храна на народа, за да избегне вътрешни сътресения, държавата трябвало да има винаги пълни с жито складове, за да може да го раздава на гладния народ. За всеки човек от народа било необходимо кило и половина жито на ден. Обаче Италия не произвеждала достатъчно зърнени храни. Защото големите земевладелци станали банкери и „бирници“ и не влагали парите си за производителни цели. Освен това обработването на земята струвало скъпо. Първо, тъй като е планинска страна, Италия не разполага с голяма обработваема площ. Сетне, нямало добри пътища за пренасянето на житото. И трето, превозът бил много скъп. Но не било само това, имало още нещо — държавата определяла ниски цени за житото. Искала да улесни себе си в отношенията си с народа. Ала едрите чифликчии съвсем нямали намерение да си създават грижи и да бъдат „ограбвани“ заради простаците бедняци! И затова предпочитали да дават под наем земите си на скотовъдците за паша. Получавали по-големи и при това без труд придобити доходи от нивите си, отколкото ако ги засявали с жито.