Но тогава откъде държавата доставяла нужното за изхранването на народа жито? От Сицилия, Сардиния, Африка. Превозът по море бил много по-евтин, отколкото по суша. А освен това житото в провинциите било по-евтино по две причини: първо, управителите принуждавали с бич поданиците да обработват земята, а след това им вземали зърното на съсипващи цени. С една дума, едрите чифликчии не желаели да обработват земите си заради народа. Народът в провинциите трябвало да работи и за богаташите, и за народа в Рим. Провинциите хем хранели целия Рим, хем от тях държавата и управниците забогатявали — чрез данъците и плячкаджийството!
Проблемът за изхранването на народа бил жизненоважен за съществуването на държавата. Защото държавата, управниците и плутократите наистина презирали народа, но ако този народ нямал какво да яде, ставал много опасен звяр! Народът, както и друг път отбелязахме, е бил покварен и развратен от самите политици. Когато се завръщали от война, победоносните военачалници домъквали много „крадено“ жито от чуждите страни и го раздавали безплатно на народа, за да увеличат популярността си и да спечелят гласовете му.
Това нещо се повтаряло много често. Народът свикнал да получава даром хляба си. Държавата сама утвърдила това положение. Всеки ден раздавала безплатно жито на 350 000 души! Веднъж установена тази „система“, по-късно никой не посмял да я отмени. Единствен Август, когато се отървал от политическите си противници и станал пожизнен и абсолютен господар на държавата и следователно нямал нужда от гласовете на народа, свел броя на дармоядите на 150 000 — не посмял да ги съкрати напълно, защото макар че бил диктатор, все пак имал нужда и от привързаността на народа.
Тази система на безплатно хранене имала големи икономически и морални последици и за държавата, и за народа. Държавата харчела много средства, а народът не работел, но се продавал или предизвиквал смутове, когато властолюбците го подстрекавали.
Народът в Рим избягвал да работи. Занаятчийството и дребната търговия били считани от аристократите и народа за унизителни неща. Всичко, от което се нуждаел, богаташът го имал в дома си. Доставяли му го робите. Всичко — дрехи, обувки, масло, олио, сирене, покъщнина, съдове и прочие. Следователно, когато някои „свободни“ хора от народа почвали да правят такива неща и ги продавали, те отпадали от съсловието на робите. Целият духовен елит на Рим — историци, философи, поети — имал, както всички аристократи, позорно отношение към народа. Никой от тях не говори за народа, нито го зачита, нито му обръща внимание. Дори философите стоици, които провъзгласявали принципите на човеколюбието и космополитизма, правели по-скоро литература. Никой писател не ни дава никакви сведения за народа, за живота му, за тежненията му, изкуството му, традициите му. Считали историята, както почти всички днешни академични историци, за дело на изключителните личности.
Макар и да казвал, че „човекът е роден за човека и всички са длъжни да си помагат един на друг“, в основата си Цицерон си оставал аристократ, който дълбоко презирал народа, както и Марк Аврелий Антонин, който пишел на гръцки: „Като Антонин мой град и родина е Рим, но като човек — светът.“ Но по-искреният Хораций се провиква направо: „Мразя невежата тълпа!“
Имало обаче много хора, които работели, за да преживяват. Организирани били на сдружения. Хлебари, шивачи, ботушари, ковачи, грънчари и други работели само за хляба наравно с робите, без да ги чувствуват като „професионални конкуренти“. Робите работели непосилно за господарите си и естествено отнемали част от клиентелата на свободните занаятчии. Имало и роби, които работели за своя сметка, като свободните занаятчии.