— Натрийте му сега сурата и с рака! — заповядал Тиберий.
Така нещастният рибар заплатил с живота си глупостта, която сторил, като обезпокоил господаря на света!
Жестокостта и садизмът му били толкова големи, че не минавало ден, без да убие десетина души, и то за нищо. И при това не ги убивал изведнъж. Убивал ги чрез най-ужасни изтезания — познати вече или пък измислени от самия него!
Когато осъждал някого на смърт, Тиберий не осъждал само него, а включвал в присъдата целия му род — мъже, жени и деца. Затривал, с други думи, цели семейства, за да не остават потомци, които да чакат сгода за отмъщение.
Всеки доносник бил добре дошъл и получавал голямо възнаграждение. Всяко престъпление се наказвало със смърт. Палачите събирали телата на жертвите горе на Авентинския хълм и оттам ги хвърляли в Тибър. И почти всеки ден Тибър влачел в мътните си води десетина-двайсет трупа.
Съществувал древен обичай, да го наречем свещена традиция, да не се бесят девствениците. И за да бъде всичко „по закона“, палачите първо изнасилвали девиците и след това ги обесвали със спокойна съвест.
Единственото му занимание било да измисля нови изтезания и мъчения за жертвите си. „В Капри все още показват скалата — казва Светоний, — от която Тиберий блъскал жертвите си в морето.“ А долу под нея чакали моряци в лодки и промушвали с харпуните си онези от нещастниците, които били все още живи и се мъчели да се спасят с плуване.
Ето едно много оригинално изтезание — принуждавал жертвите си да изпият по цели оки вино, да се издуят от пиене, а след това им нанасял такъв побой, че те не можели вече да уринират и… пуквали!
Но най-сетне този звяр се разболял много сериозно. Но не казвал никому за болестта си. Криел я. Страхувал се да не би враговете му да научат, че е болен и да се размърдат, за да го убият и му вземат трона.
И за да не забележат, че е болен, продължавал да яде, да пие, да се весели и да се люби. Случило се тъй, че тъкмо в онези дни Сенатът оправдал неколцина граждани, обвинени от Тиберий. Императорът побеснял от дързостта на тези дърти бърборковци, които не се побояли да се противопоставят на волята му. И тъкмо когато се канел да накаже за пример и назидание дръзките сенатори, неочаквано хвърлил топа!
Умрял звярът — предал на земята калта й!
Но естествената смърт на едно такова чудовище изглеждала твърде неестествена, особено след като настъпила така неочаквано. И затова най-различни слухове почнали да се носят сред народа.
— Умрял от глад, защото лекарите му забранили да яде.
— Отровил го лекарят му, Макрон, подкупен от Калигула.
— Какъв ти лекар! Калигула няма нужда от чужди ръце. Удушил го в леглото му с възглавниците, стоварил се отгоре му с цялата тежест на херкулесовското си тяло и онзи пукнал!
Щом се разчуло за смъртта му, целият град скочил на крака и завикал от радост.
— Да живее свободата! Долу тиранията!
И познати, и непознати се прегръщали и целували по улиците.
— Да не се позволи да бъде погребан! Да хвърлим трупа му в Тибър!
В Тибър, както знаем, се хвърляли телата на убийците и робите.
За жалост радостта на народа не траяла дълго. И оттук нататък на цели две поколения не било съдено да познаят радостта. Ужасното чудовище Тиберий било наследено от друго, още по-ужасно чудовище — Калигула. Сега той излизал на сцената на историята с крачищата и войнишките си ботуши, за да донесе на човечеството „човечността“ на Империум романум, на римското самодържавие, с меч, огън и отрова.
(обратно)КАЛИГУЛА „ЗВЕЗДАТА НА НАРОДА“
Гай Цезар Калигула (12–41 г. от н.е.) имал следните титли: „Звезда на народа“, „Баща на войската“, „Най-благочестивий“, „Превъзходний“, „Най-великий“, „Римски Зевс“, но най-бил известен с името, с което го наричал Тиберий, „Змия на народа“ и „Фаетон на вселената“, сиреч безумец, който щял да подпали света! Тиберий, чичо и пастрок на Калигула, бил прав.
Царувал, за щастие на човечеството, само четири години, от 37 до 41. И за тези четири години извършил толкова много и такива зверски злодеяния, че човек се пита колко по-ужасни и по-многобройни би могъл да стори, ако царувал четиридесет и четири години, сиреч колкото царувал основателят на династията, Август.
Калигула бил син на Германик. Германик бил племенник и осиновен син на Тиберий. Когато Тиберий отровил Германик, понеже народът го обичал, осиновил сина му, Калигула. Това показва не хитростта или добротата на Тиберий, а лукавството, лицемерието и коварството на Калигула, който съумял да обезвреди всички засади и интриги срещу него от страна на царедворците в Капри. И бил толкова бдителен и в постоянна готовност за всяка евентуалност, че успял, когато Тиберий вече берял душа, да се промъкне в стаята му и да му извади пръстена от ръката, сиреч печата му, символ на върховната власт. Разправят, че Тиберий се помъчил да се противопостави на синчето си и да не му позволи да измъкне пръстена. А синчето му, за да се отърве час по-скоро от него, го удушило с възглавниците или с ръце.