Същата вечер, когато Херей убил Калигула, Клавдий, това всеобщо посмешище, се намирал с неколцина свои приятели в една от залите за хранене, наречена „Хермион“.
Когато чул силната врява по коридорите на двореца, изтичал и се скрил зад завесата на една врата. Но завесата била малко къса и обувките на Клавдий се виждали.
Минал някакъв войник край вратата, зърнал обувките, дръпнал завесата и попаднал на опулената физиономия на Клавдий. Познал го, измъкнал го оттам, паднал по очи пред него и го поздравил:
— Здравей, владетелю на света!
Клавдий помислил, че войникът му се подиграва и ще го заколи. Разтреперил се, започнал да плаче, паднал на колене пред войника и го замолил:
— Милост! Не ме заколвай! Нищо не съм сторил!
Войникът го вдигнал на крака, повел го със себе си и го закарал при другарите си. Те го сложили на една носилка и го отнесли в лагера си. Държали го там цяла нощ.
Рано на другата сутрин Сенатът, заедно с двамата консули, се събрал в Капитолия и почнал разискванията за премахването на императорската власт и за завръщането към стария републикански режим. Ала тълпата обкръжила мястото и с викове и крясъци настоявала за монарх.
И тогава войската провъзгласила Клавдий за император и му се заклела във вярност. Обзет от тази тъй неочаквана радост, Клавдий обещал да даде на всеки войник по петнайсет големи сестерции… бакшиш! А една голяма сестерция правела хиляда малки. Така че Клавдий обещал по 15 000 сестерции на всеки легионер. „Той е — отбелязва Светоний — първият император, купил с пари предаността на легионите си.“
Първият император, сиреч първият самодържец. Но не и първият политиканствуващ военачалник. Защото всички властолюбиви военачалници давали пари, храни и зрелища на римските тълпи, за да купят гласовете и съгласието им за всичките си беззакония.
От историята на първите римски императори може да се направи следният извод: римляните съвсем не отдавали толкова значение на личните способности и на характера на владетеля си, колкото на самото установяване на режима на императорите. Най-голям интерес от запазването на монархията имали римските аристократи — ту аристократите от „стария тип“, както било при Август, ту „модерните“ аристократи, както било при Калигула и Нерон.
Войската била винаги оръдие на аристокрацията и плутокрацията. Подкупвали я ту едни, ту други, за да сваля и качва императорите. Ами народът? Народът получавал и той пари и храна, ругаел детронираните, ръкопляскал на новите императори, а сетне сам плащал счупеното с глад и собствената си кръв.
И така тази аристократична олигархия, която владеела цялата земя на империята и разполагала с всички грабителски длъжности, имала нужда от една здрава опора — императорската (разбирай диктаторската!) власт. Смъквала императорите, които не й вършели добре работата, но запазвала трона!
Слабоумният Тиберий Клавдий Цезар Август Германик, новият — но не и млад! — император, бил най-добрият от всички свои умни или луди предшественици. Какво се разбира под „най-добрият“? Сторил и той много зло на народа, но все пак по-малко от другите трима от Юлианската династия, сиреч от неговия род.
Страдал от манията да бъде „справедлив“. Впрочем всички властници, кой повече, кой по-малко, считат себе си за справедливи. Но Клавдий искал това да личи. Искал народът да вижда неговата справедливост. Като император, с други думи, като военачалник, той бил облечен и с властта на съдия. Всички римски военачалници, от консулите, та до преторите, и управлявали, и съдели.
Клавдий упражнявал с достойнство съдийската длъжност. Отивал и лично съдел по съдилищата гражданите. И какъвто си бил дефектен в главата, такъв неуравновесен бил и в присъдите си. Веднъж проявявал голяма снизходителност, друг път пък голяма строгост и никакво съжаление. И всичко това — без причина и без мярка.
За да се покаже безпристрастен съдник, оставял защитниците на обвиняемите да бърборят с часове на трибуната. Изтърпявал ги със стоическа издръжливост. И когато накрая вече се изморявал и ставал от стола си да се поразтъпче, адвокатите и обвиняемите го дърпали за тогата или падали на колене пред него и го теглели назад:
— Къде отиваш? Седни още малко, за да свършим!
Веднъж при едно дело обвиняемият гражданин така се ядосал от ограничеността и глупостта на императора-съдия, че запратил връз мутрата му калема и плочите си за писане. А друг път някакъв грък, след като императорът го вбесил с дребнавостта и безсмислиците си, му извикал в самата съдебна зала: