Щом като светът имал такъв господар, а римският народ — такава слава, човешкото достойнство било излишно — а и Нерон го бил потъпкал.
Той останал толкова доволен от приема, оказан му от гърците в Пелопонес и от безбройните лаврови венци, които спечелил, че в Коринт, където се провеждали Истмийските игри, за да изрази благодарността си към пелопонесците, извикал със силния си глас пред насъбраното множество:
— От днес обявявам Ахея (Пелопонес) за свободна!
Това означавало, че отсега нататък пелопонеските градове нямало да плащат данък на императора.
Но такава свобода, дадена от един щур човек само защото така му било скимнало в момента, нямала стойност. Защото някой друг щур би могъл по-късно да я отнеме. Така и станало. За жалост, от опита на вековете, дето има една дума, знаем, че свободата не се подарява — тя се извоюва.
Това орезиляване на императорското звание, това разточително пръскане на пари се харесвали на римския народ, който искал само безплатно хляб и зрелища.
Но разните убийства на Нерон, които ще разгледаме след малко, ограбването на имуществата на богатите и разпуснатите му нрави, били добър предлог за враговете му, който те използували, за да подготвят падането му. Впрочем той отсъствувал дълги месеци от столицата, нещо, което дало възможност на враговете му — сиреч, на претендентите за трона — да действуват тайно срещу него. Наричали го безсъвестно чудовище, което иска да бъде равно на Аполон в музиката, на Хелиос в надбягването с колесници и на Херкулес в борбата!
Той бил толкова изкуфял, че когато се завърнал в Италия, отрупан с лаврови венци от победите си в Олимпийските, Истмийските и Немейските игри, събарял част от стените на всеки град, в който влизал, защото такъв обичай имали гърците, та сринал дори и стените на Неапол и Рим. А народът пощурявал от възторг, че има за император такъв левент, песнопоец и пехливанин!
Буйна, необуздана и покварена природа, Нерон не се отдал изведнъж на всичките си слабости и пороци, сиреч още щом се възкачил на престола, а полека-лека и малко по малко, както казва Светоний. „И никой не бива да се съмнява — пише Светоний, — че тези слабости на императора не се дължели на възрастта му, а на характера му.“
Когато се мръквало, слагал си шапка и фалшива брада и излизал с компанията си, с „неподражаемите“, по улиците, както Месалина, когато се мръквало, си слагала руса перука, намятала се с широк плащ и отивала в бардаците.
Заедно с компанията си императорът влизал в народните кръчми; там всички се напивали, трошели каквото им попадне и… крадели!
При едно от тези нощни скитания на Нерон с компанията му из сокаците на Рим шумните младежи веднъж срещнали един сенатор с жена му. Тайфата закачила съпругата му. Сенаторът, който бил силен човек, сграбчил императора и го направил на пух и прах. За малко не му изкарал едното око. Този случай накарал Нерон да поумнее и да прекъсне този род шеги, за да прави… още по-лоши!
Но нека спрем за малко тук, за да си спомним за „най-добрата майка“, майката на Нерон. Агрипина съвсем не турила на трона сина си, за да управлява той, а самата тя — да трупа пари (била страшно сребролюбива!) и да развратничи. Защото сега, след като постигнала целта си да направи сина си император, Агрипина пратила по дяволите цялата си фалшива добродетелност, зад която някога се прикривала, за да спечели уважението на аристокрацията и на народа за себе си и за сина си — хората биха казали, че каквато е майката, такъв е и синът! — и го ударила на любов!
Но, за да подсили моралния си авторитет, а така също и авторитета на младия император, успяла да издействува Сенатът да обяви мъжа й за бог! Тогава всеки би казал:
— Каква велика, каква знаменита… съпруга!
Но и това не било достатъчно. Поискала да издигне храм на… бог Клавдий.
Но младежите от онази епоха, а пък и самият Нерон, не вярвали на богове. Смеели се и се присмивали на Агрипина, задето обожествила… малоумния си съпруг! Нерон и компанията му се смеели и се подигравали и с покойния Клавдий.
— Представяш ли си как слабоумният и треперещ Клавдий ще се представи на другите богове като равен с тях!
И тогава учителят на Нерон, Сенека, седнал и съчинил една сатира, „Отиквяване“, която била прочетена на римската тълпа през време на Сатурналиите, твърде разпуснати празненства, които ставали всяка година на 16, 17 и 18 декември.
Тук ще дадем кратко съдържание на тази сатира, която е остроумно и хубаво написана и представлява един от шедьоврите на римската литература, защото от нея научаваме много неща за психологията и манталитета на римската аристокрация от I век на нашата ера.