Но още преди този предател да стигне в Галия, друг предател, началникът на преторианците, Нимфид, се опитал да се провъзгласи за император, като твърдял, че е незаконороден син на Клавдий. Майка му, която на младини била голяма красавица, била за известно време любовница на стария Клавдий, както впрочем и на повечето царедворци. Тази отзивчива жена с радост дарявала своите прелести на всеки, който ги пожелавал, а нямало човек, който да не копнеел за нея. Това, което вършела майката на Нимфид, вършели всички римски госпожи и госпожици от онова време.
Ала Нимфид, баща на когото биха могли да бъдат хиляди римляни, приличал удивително на Клавдий. И тъкмо тази прилика той се опитал да използува. Но хората го мразели и се отвращавали от него. Ала пияните преторианци били готови да го провъзгласят за император, защото им обещал голямо възнаграждение. Но един друг техен офицер, Антоний Онорат, държал реч пред войниците и разкрил предателството на Нимфид. И тогава преторианците, вместо да го качат на трона, го хвърлили в ада — сиреч убили го.
Междувременно Галба срещнал големи затруднения. Италийските легиони все още се бавели да го признаят за император. Всички оплаквали смъртта на Нерон и считали, че Галба стои много по-долу от предшественика си.
Именно това отношение на народа и войската представлявало най-голямата пречка за влизането на Галба в Рим.
И затова, когато най-сетне влязъл в столицата начело на верните нему легиони и се сблъскал с враждебността на народа и войската, заповядал всеобщо клане на „враговете“ — стар обичай, който се повтарял всеки път, когато някой нов господар заемал мястото на предишния.
(обратно)ГАЛБА
С Нерон приключва династията на императорите от Юлиянския род. Шестима от „потомците на Афродита“ седнали на трона на световната империя — първото място сред тях заема Цезар.
Единствени Цезар и Август са били истински гении и способни управници, но и те двамата, както и останалите четирима, били безнравствени, алчни, жестоки и егоисти. Управлявали света не заради другите, а заради себе си.
Но и императорите, които наследяват абсолютната власт от Юлиянската династия, не били по-различни. Били дори много по-лоши и затова народите в империята с тъга си спомняли за предишните си господари и най-вече за последния — Нерон. Особено народът на Рим вярвал, че Нерон ще възкръсне и ще се възцари отново. В тази легенда вярвали и самите християни, с тази разлика, че гледали на Нероновото завръщане като на предвестник на деня на Страшния съд.
Галба, който наследил младия Нерон, бил на 72 години! Развалина! Страдал от артрит на ръцете и краката, така че не можел дори обувките да си сложи, нито книга да прелисти. И въпреки това искал да държи здраво скиптъра на господарите на света.
Но как така един 72-годишен старец, дето не можел да си мръдне ръцете и краката, успял да отстрани цял куп млади амбициозни военачалници и да се качи на трона? Качили го другите, или по-скоро случаят! И най-печалното е, че тази „развалина“ била по-добра от съперниците си!
Всички, които се домогвали до най-висшите длъжности в онази епоха — консули, военачалници, управители на провинции и прочие, — били просмукани с покварата на своята професия. Добирали се до тези длъжности по един и същ начин — подкуп, купуване на гласове, политически убийства, низкопоклонничество и липса на всякакви морални принципи.
А тези, които докопвали управлението на някоя провинция, правели най-хубавия гешефт. Мъчели се за една година — толкова траело управлението им, най-много две, ако успеели да получат продължение на срока си! — да натрупат колкото се може повече пари, да съберат огромно състояние от данъците, от конфискациите (тоест убийствата), от подкупите и продажбата на роби.
Из средата на такива хора излизали кандидатите за трона, а из средата на тези кандидати — императорите.
Галба произхождал от старо аристократическо семейство. И както всички римски аристократически семейства, така и семейството на Галба водело началото си от богове. Юлиевци считали Афродита за тяхна прамайка; Антоний се смятал за потомък на Херкулес, а Галба — на Зевс и Пасифая, дъщерята на Минос.
Бил среден на ръст, казва ни Светоний, плешив, със сини очи и гърбав нос. Бил голям чревоугодник и още по-голям скъперник и кръволок. Но преди всичко бил мързеливец и много безволев човек. Като психологически тип представлявал смес от противоположности. От крайна жестокост преминавал изведнъж към пълно безгрижие. Все пак приел предложението на Виндекс да поеме ръководството на въстанието, но не се съгласил да се провъзгласи за император. Взел просто титлата — „прокуратор на народа и Сената“.