Въоръжените сили на страната качвали и сваляли императорите. Разбира се, без да пострадат самите те. Извършвали предателство спрямо стария си господар, след като престъпвали клетвата си за вярност, която били положили пред него, а сетне го и убивали. Предателство с пискюл отгоре.
Така че можем да кажем — римските императори заемали трона чрез предателството на войската.
За да поддържа „любовта“ на войската, императорът трябвало непрекъснато да й дава пари, при това винаги повече от предшественика си. Ала трябвало да раздава пари и на народа, та хората да го обичат, сиреч да го искат и да го акламират. Всеки римски управник, от претора до императора, за да бъдел популярен, трябвало да бъде щедър.
И затова всички раздавали на народа жито, месо, вино, пари, устройвали празненства и угощения. Ако някой не давал достатъчно, тогава го убивали и поставяли друг, който давал повече. Плутарх отбелязва, че войската и народът изоставили Нерон, за да получат повече; убили Галба, защото не получили от него обещаното!
И така всъщност войската управлявала империята — така че цялата империя е работела, за да храни войската. Абсолютно всички — Рим, Италия, провинциите, сънародници и чужди народи, всички работели за войската. Историята на римските императори е история на цял низ от военни преврати, каквато е, така да се каже, и историята на всички държави, навлезли в периода на своя упадък. Политическият живот е бил пренесен от Сената във военните лагери. А тронът се е намирал в нещо като постоянен търг.
Но що за войска е била тази политиканска и търгашеска армия? Сбирщина от небоеспособни безделници и рентиери. Войска без дисциплина, без идеали, без вяра. Войска от пияници, развратници, крадци и насилници, която избирала един човек, за да й плаща и да не й търси отговорност за престъпленията й.
Но колко на брой са били тези преторианци, които водели пазарлъците и продавали трона? При Тиберий те били около десетина хиляди, а при Вителий — шестнадесет хиляди! Не всички обаче били в двореца или в Рим. Имало преториански корпуси и в други важни градове в Италия. Във всеки случай възнаграждението им било голямо, а алчността и недисциплинираността им — още по-големи!
Не трябва да мислим обаче, че цялото „добро“ общество в Рим — сенатори, конници, банкери и предприемачи — било жертва на войската и императорите. Онези, които заставали на страната на господаря си — кога „модерните“, кога „старите“, и почти винаги тълпата, — имали подкрепата на императора. И се отплащали на господаря си за тази му подкрепа. Ето как се увековечавала системата на беззаконието!
Но войската не била покварена само от императорите. Покварили я и я разложили много преди това различните военачалници от времето на гражданските войни. Покварили я и продължавали да я покваряват и управителите на провинциите, които използували войската, за да ограбват населението.
Покваряването на войската започва най-вече след края на републиката, когато била отменена задължителната военна служба и била установена системата на наемничеството. Военачалниците разрешавали на наемниците си да грабят и да вършат насилия, сиреч сами да си изкарват надницата, вместо да им я плащат от кесията си.
От всички наемници най-високо възнаграждение получавали преторианците и затова те били най-жестоките войници.
В биографията на Галба Плутарх разсъждава въобще за войската: „Атинянинът Ификрат искал наемният войник да е сладострастник и да обича парите, защото, стремейки се да задоволи желанията си, той се бие по-храбро! Още Платон е казвал, че няма полза, ако военачалникът е добър, а войската му проявява неразумност и сред нея цари несъгласие.“
И Плутарх продължава разсъжденията си: „Събитията след Нероновата смърт свидетелствуват, че няма нищо по-страшно от една военна сила, водена от безразсъдни и низки стремежи… Неуспехите на Римската империя се дължат не толкова на властолюбието на императорите, колкото на сребролюбието и развратността на войската, която прогонвала един военачалник посредством друг, както клин клин избива…“