Выбрать главу

Както виждаме, и самият Тит, и Светоний, и „човешкият род“ имали най-добро мнение за императора. Всички те нито били глупави, нито всъщност лъжели. Такава е била епохата. Избиването на 600 000 души при това от провинция и на туй отгоре и бунтовници не се смятало за престъпление. Животът на хората нямал никаква стойност. Цялото съществувание на императорския Рим се крепяло на жестоката експлоатация на народите в Европа, Азия и Африка. Избиването на хиляди хора било едно от най-ефикасните средства за поддържането властта на малцинството и робуването на мнозинството.

Тит може да е бил като предшествениците си жесток, користолюбив и безнравствен, но поне не е бил като тях луд. Бил много разумен и достатъчно лицемерен, за да разбере, че не би могъл да се задържи на трона, ако не се опира на подкрепата на народа.

Затова мръсните си работи вършел тайно. А за народа и за имотните хора се грижел открито.

Всички дотогавашни диктатори и императори, от Сула до триумвиратите на Помпей — Цезар — Крас и Антоний — Октавиан — Лепид, за да събират пари, ограбвали провинциите и избивали богатите граждани и конфискували имуществата им. Тит е първият император, който „зачитал собствеността“, както ни съобщава Светоний. И за да ни го съобщава като нещо съвършено необичайно, представете си до каква степен своеволни са били в ония времена най-висшите управници на Рим.

За да стане популярен, Тит се показвал много ласкав и приветлив към всички. Не обезкуражавал никого от тези, които идвали при него. Приемал всички. Понякога дори ги приемал в банята си, докато се къпел.

Извършил нещо, което изглежда невероятно за тогавашните нрави. Прогонил от Рим всички доносници и шпиони, които дотогава имали златна работа, като оклеветявали или издавали разни видни граждани. На някои от тях отнел свободата и ги прехвърлил в съсловието на робите.

От всичко това личи, че е бил човек умен, който знаел интереса си и умеел да се сдържа. Докато преди да стане император гуляел по цели нощи с Нерон и куп други субекти от аристокрацията, когато се възкачил на трона, променил начина си на живот. Изгонил цялата си компания от двореца. Преди това имал наемни дангалаци, с помощта на които убивал всички граждани, считани от него за опасни, но сетне, когато се закрепил на трона, престанал да убива.

Също така първоначално искал да му се плаща за всяка услуга, която правел, но по-късно почнал дори да дава от джоба си. Само в едно нещо не можал да се… поправи. Когато се завърнал победител от Юдея, довел със себе си като своя любовница Юдейската принцеса Береника, но баща му със „строгите си нрави“ го принудил да я остави. Ала след това Тит си опекъл работата със снаха си Домиция.

Когато умрял, народът искрено го оплакал. И най-вече, защото наследникът му се оказал едно от най-страшните короновани чудовища на Рим.

Но истинската история на Тит — това е превземането и разрушаването на Ерусалим, едно голямо историческо събитие, оказало голямо влияние върху съдбата на човечеството. Нито Тит, нито съвременните му историци разбрали значението на това събитие. Така че си заслужава труда да разкажем за тази война с юдеите, за опустошаването на родното им огнище и за изтреблението, на което е бил подложен един народ в продължение на цели деветнадесет века!

Тит опожарил Ерусалим и храма господен и унищожил шестстотин хиляди души през 70-а година. Но общонародното въстание на евреите продължило цели четири години. Упорството и героизмът на юдейските патриоти са толкова изключителни, че граничат с безумство. „Само безумци са могли да посрещат с такова презрение смъртта“ — отбелязва Ренан.

И действително това въстание било просто лудост — психологическите му подбуди били религиозният фанатизъм и дълбоката омраза на народа към поробителите. Това е било сблъсък между два свята, единият от които е трябвало да загине — сблъсък на живот и смърт. От една страна, реалистичната, безбожна, безмилостно егоистична и грабителска тирания на римляните, и от друга — извънмерният патриотизъм, верската нетърпимост, фанатичният мистицизъм и… небесното царство! Това са психологическите подбуди на тази война.

Но нека читателят не помисли, че евреите се биели за някакви… метафизични и отвлечени цели! Фанатичен народ са били, разбира се, но народ, който добре схващал интересите си — така че не биха могли да се бият толкова ожесточено без някакъв интерес. А какъв бил техният интерес! Националната им независимост! С други думи, желанието сами да си уреждат работите в собствения си дом и да се отърват от злоупотребите, грабежите и насилията на завоевателя.

Следователно борбата на юдеите въпреки жестокостите и крайностите си била справедлива борба!