Това зло се разраснало особено много през периода на гражданските войни. Победителите на своите „братя“ — Сула, Помпей, Крас, Цезар, Антоний, Октавиан, а по-късно почти всички императори, — щом докопвали трона, устройвали многобройни празненства с богати угощения и раздавали храни и пари на народа; уреждали също така и най-различни театрални представления и други зрелища като морски битки, гладиаторски борби и бой с диви зверове.
Така се създала тази странна психология на римския народ — да счита държавата и политическите си дейци задължени да го хранят и забавляват. И да му дават и пари за харчлък!
С течение на времето този странен манталитет на римския народ се утвърждавал все повече. Естествено, един такъв народ, когото хранят и забавляват безплатно, и комуто дават и джоб-парасъ, е бил народ покварен, без идеали, суров и опасен; народ, готов да върши същото, което вършели неговите военачалници, когато отивал да се бие с „варварите“, с „враговете“ на отечеството си — да граби, да убива, да изнасилва и да поробва!
В държавния бюджет се предвиждало отделно перо за народните празненства. Ала народът ставал все по-взискателен, настоявал за повече забавления и угощения. Искал с всяка измината година празненствата да стават все по-интересни и по-големи. Парите от специалното перо не достигали. И тогава едилът, за да задоволи тълпата, демагогски плащал от собствения си джоб, като обаче се погрижвал народът да узнае за това. Но когато едилът нямал собствени средства, вземал от приятелите си. Тези негови приятели ставали негови кредитори — с други думи, давали пари в заем на „своя човек“, за да достигне до най-висшите длъжности. И когато „техният човек“ постигал целта си, връщал им „майката“ заедно с лихвите, които били чудовищни и достигали понякога и до 80 процента!
В Рим, значи, ставало това, което става и сега във всички страни в света, където едрите банкери кредитират политическите партии. Тези кредитори хвърлят огромни суми, за да докарат „хората“ си на власт; и когато успеят, си възвръщат, при това без самите те да се явяват, хилядократно парите, които са похарчили.
Често пъти едилът принуждавал поданиците си в Италия и провинциите да внесат една „малка дан“ за… народа, сиреч за гуляите и забавленията на римската тълпа. Карал значи народа да плаща разноските по личните „работи“ на управниците!
Сенатът се опитал да сложи край на тези злоупотреби. Но указите му се оказали безсилни да възпрат тази така дълбоко вкоренена необходимост в политическия живот на римската държава. А тази необходимост се състояла в следното — патрициите да покварят народа, за да ги крепи на ръководните места в икономиката и политиката със своя глас и с меча си — сиреч да подкрепя покварителите си.
Покваряването на народа било необходимо на аристокрацията, за да може да се налага и да властвува. А политиката пък била необходима на аристокрацията, за да може да измъква пари от държавната хазна и от покорените народи. А най-сигурното средство за покоряването на народа било подкупването му чрез зрелища, храни и пари.
В своето произведение „За задълженията“ Цицерон дава един списък на най-щедрите едили, похарчили през годината на властвуването си огромни суми за устройването на празненства. От познатите ни исторически личности в него личат Крас, наречен „Богаташа“, Лукул, наречен „Ксеркс в тога“, и Юлий Цезар, наречен „omnium virorum mulier, et omnium mulierum vir“.7 Първите двама харчели от собствените си пари, но Цезар нямал пари и затова взел в заем.
Ще цитираме едно любопитно писмо на младия Целий Руф до неговия учител Цицерон. Целий станал едил през същата година, когато Цицерон бил управител на Киликия. Младият човек се тревожел за организирането на празненствата и затова писал до уважавания си учител да му намери там, в Азия, известен брой пантери и да му ги изпрати, тъй като му били нужни за борбите с диви зверове, които трябвало да устрои. „Би било срам за теб, като си помислиш, че Патиск изпрати десет пантери на Курион! Ти трябва да ми изпратиш повече!… Един управител на провинция може да върши каквото си ще!“
Целий Руф бил напълно прав! Управителите на провинциите имали такива права, каквито нямали и консулите и преторите в Рим; разпореждали се така, както те намирали за добре и издавали „укази“, независимо че понякога противоречели на онези, които били издавани в самия Рим. Така че управителите на провинциите облагали с данъци своите поданици както те намирали за целесъобразно!
Продължавайки писмото си, Целий Руф иска от учителя си Цицерон да принуди поданиците си да дадат пари за забавленията на римляните.