Известно е, че Юлий Цезар е накарал да се избият помежду си 500 пехотинци, 300 конници и 20 слона; слоновете не се биели помежду си, а бойците, които били на гърба им, „укрепили се“ в малки дървени кули.
Но Цезар бил надминат от своите приемници. Тъпият чревоугодник и голям рогоносец Клавдий наредил да се възпроизведе изцяло обсадата на един британски град и затова огромни маси от хора се избили помежду си пред очите на доволната римска тълпа, та зрелището да бъде колкото се може по-достоверно исторически и по-реалистично. Траян, който бил един от така наречените „добри“ римски императори, когато се завърнал победител и триумфатор от похода си срещу даките през 105 година, устроил празненства, продължили цели три месеца, или по-точно — 123 дни! През тези дни за слава на императора и за голяма радост на поданиците му се избили помежду си в Колизеума 10 000 пленени даки. Мания за клане, мания за наслади!
И като си помисли човек, че Траян бил „добър“ император! А „най-добрият“ от цялата тази порода римски императори, Октавиан, направил нещо по… национално. За да отпразнува победата си над Антоний при Акциум, той „принесъл в жертва“, сиреч изклал като овце в храма на обожествения си пастрок Юлий Цезар 400 римски патриции — сенатори и конници — негови врагове, и следователно и врагове на отечеството!
И така в историята на римската държава, на Справедливата държава, понятията за добро и зло не се различавали много.
Да се убиват в едно оградено място нещастници, в края на краищата би се превърнало в еднообразна и скучна работа. И затова вместо да ги колят, карали ги да се избиват един друг. По този начин зрелището се поосвежило и привличало повече народ.
Но с течение на времето и това зрелище почнало да избледнява и да губи своята… привлекателност. И затова умните, способните управници се грижели по-често да обогатяват зрелището с нови „фигури“ и по този начин да го обновяват. Проява на „висока култура“ и много важно обновление на зрелището представлявало увеличението на броя на гладиаторите. Вместо две-три двойки, както било в старите времена, сега гладиаторите станали стотици.
Разнообразяване, обогатяване и обновяване на зрелището било и следното — на арената излизали да се бият не само пеши гладиатори, но и конници. А по-късно включили и гладиатори върху слонове. След това бил прибавен и друг „номер“ — така наречените „essedarii“, бойци на колесници. Прибавени били по-късно и други „номера“, между които и „ondobatas“-ите; те си играели един вид на „сляпа баба“, защото се биели слепешката, без да виждат нищо, тъй като шлемът им нямал отвори за очите.
Освен пехотинци, конници, гладиатори на слонове и колесници и „слепи баби“, имало и други „номера“ за взаимно изтребление. Имало гладиатори, наречени „dimachaeri“, които се биели с по един нож във всяка ръка; имало и „retarii“ и „mormi-llones“, сиреч рибари с мрежа и тризъбец в ръце, а срещу тях „риби“ мурени, с къс меч и щит. Рибарите се мъчели да уловят в мрежите си мурените и да ги пронижат с тризъбеца си, а мурените гледали да разкъсат мрежите им и да се отърват.
Още едно разнообразие в гладиаторските борби било въведено с времето — след всяка победоносна „справедлива“ война били залавяни голям брой пленници. Именно тези пленници били изкарвани на арената и принуждавани да се бият помежду си на „стада“ с националните си носии и въоръжение, и със свойствените им начини на бой. И така безработните и покварени тълпи в столицата и големите провинциални градове гледали как на арената се появявали в чудноватите си дрехи и със странните си оръжия и почвали да се избиват помежду си самнити, гали, траки, арменци, германци, парти, испанци, каледонци (шотландци) и маври от Африка. Тези нещастници се нахвърляли яростно едни срещу други, всеки по свой маниер, ругаели се и се проклинали всеки на своя език… И това клане на „стада“ на варварите — всеки победен е варварин! — било радост за очите и ушите на римляните!
Виждаме каква изобретателност и въображение проявявали управниците и политическите дейци, за да обновяват тези зрелища с все по-нови и по-жестоки номера, та да не станат еднообразни и да загубят… „естетическата“ си привлекателност.
Когато имало такива празненства, всички трибуни на амфитеатъра се изпълвали до краен предел. Деветдесет хиляди безделници, политически нехранимайковци и дори жени — толкова побирал Колизеумът — изпълвали с виковете си, със смрадта си и с лошия си дъх огромната „паница“ на амфитеатъра.
В императорската ложа, заобиколен от управниците си и весталките, страшният властелин давал знак за започването на… панаира. Тогава гладиаторите дефилирали около арената с извадени мечове, за да се вижда колко остро били наточени. А когато минавали край императорската ложа, гладиаторите извиквали: „Ave, Caesar, morituri te salutant“, сиреч „Здравей, Цезар! Тези, които ще умрат, те поздравяват!“ Така ги учели да викат; а пък, ако им стискало, нека посмеели да постъпят иначе! Тези нещастни хора трябвало да покажат, че са просто във възторг от съдбата си и че безумно обичат… палача си! Но дошло най-сетне време, когато гладиаторите не можели повече да понасят жалката си участ, когато стигнали до безизходица. И тогава около 120 000 такива отчаяни хора се вдигнали начело със Спартак, строшили оковите си и разтърсили из основи Римската империя и щели да я съборят, ако имали по-добра организация!