Такива били обществените празненства, които в продължение на векове представлявали естетичната, етичната и политическата школа на римския народ.
В демократична Гърция още преди четири века Аполоновият и Дионисиевият дух, сиреч спокойната мисъл и възторженото сърце, устройвали в Олимпия венценосните игри — за едно клонче от дива маслина! — а в Атина представяли Есхиловата „Орестия“ и „Едип в Колон“ на Софокъл.
Коментарите при съпоставянето на тези две култури са съвсем излишни — но все пак това сравнение поражда много мисли.
(обратно)ДОМИЦИАН
Кървавите народни зрелища и гоненията на християните ни разкриват много повече от самите дела на императорите — същността на римската цивилизация, когато властта е била съсредоточена в ръцете на един човек. Именно затова ги и разгледахме в предишната глава.
Оставяме зверовете от арената и се връщаме при зверовете на трона… Бяхме се спрели при Тит, „любовта и гордостта на човешкия род“. Припомняме на читателите, че този „добър“ император на младини бил другар на Нерон в оргиите му, че избил много видни римляни, врагове на баща му (следователно и негови!), че изклал половин милион евреи и опожарил и разрушил най-големия културен център в Азия — Ерусалим. Когато наследил трона на баща си, мъчно му било, че бил сторил само един-единствен грях — това че направил своя любовница жената на брат си, а според други историци — че не му се удало да убие брат си.
Веспасиан бил също „добър“ владетел. Ех, удвоил данъците в провинциите, продавал срещу значителни суми най-високите държавни длъжности, както и оправдаването на виновните и осъждането на невинните, но поне не бил звяр! И само затова именно, задето не бил звяр като предшествениците си, когато умрял, римският народ го оплакал, както по-късно оплакал и неговия син Тит.
Тит бил наследен на престола от брат си Домициан (81–96 г.). Домициан бил от породата на Калигула и Нерон. „Той бил смел, избухлив, вероломен и прикрит; не обикнал истински нито един човек освен няколко жени; но се преструвал, че обича дори този, когото в действителност искал да убие. Неверен се показал и към онези, които го облагодетелствували, когато бил изпаднал в тежко положение.“ Иначе казано, този човек не държал на думата си, предавал и убивал дори и тези, които му служели. Така ни го описва Зонарас, „напълно достоен за доверие историк“, както го окачествява Папаригопулос, защото Зонарас бил почерпил сведенията от достоверни източници.
Но нека продължим портрета на Домициан такъв, какъвто ни го дава Зонарас. „Имал обичай, казва ни той, да убива всички, които доносниците обявявали за врагове на императора и следователно — и на родината. И конфискувал имуществото им. А пред общественото мнение се представял за невинен — ако повечето от хората загивали несправедливо, прехвърлял вината за това на… клеветниците! И за да покаже, че съжалява, избивал и доносниците!“
Подгонил също така всички приятели на баща си Веспасиан и „очистил“ мнозина от тях. И се развел с жена си Домиция не защото била любовница на брат му Тит, а на танцьора Парис. И собственоръчно убил танцьора насред улицата. А за да си отмъсти и на покойния Тит, който се радвал на прелестите на жена му, платил му със същата монета — направил своя любовница дъщерята на Тит Юлия и „живеел с нея открито като със съпруга“.
Но народът в Рим обичал Домиция и по сборищата настоявал императорът да я вземе отново. И тогава Домициан я взел отново, но не изоставил и Юлия.
За да се покаже защитник на нравствеността като Август, Клавдий и двамата Флавиевци, Домициан вършел това, което вършат всички покварени властелини — убивал много мъже и жени от аристокрацията, като ги обвинявал „в прелюбодеяние, при все че някои от жените били прелюбодействували и с него“.
И докато Веспасиан със своя практичен селяшки ум се подигравал на ласкателите, които искали да го убедят, че основоположникът на неговия род, рода на Флавиевци, бил един от другарите на Херкулес, то синът му Домициан „се смятал за бог и за такъв се представял“, сиреч искал да му се покланят като на бог и да го рисуват като бог! И по-точно — казвал, че е син на богинята Атина.
Голяма чест за Атина!
Този, значи, бог, убиец и прелюбодеец, но защитник на морала, забранявал на богатите римляни да използуват евнуси в харемите си — уж за да не се скопяват мъже за тази цел! Освен това се заел и с весталките, които били попрекалили с престъпването на клетвата за целомъдрие!