Кинси изпълни инструкциите му. Виждаше се, че малко нервничи. Чалмис заключи вратата с друга кодова комбинация и се отправи към гористия участък на своята територия. Скоро Кинси го догони.
— Това е доста деликатна и лична работа — намекна Кинси. — Може би тя ще пожелае да я обсъжда само с мен. — От тонът му се подразбираха някакви близки отношения с Аная. Чалмис оцени артистичността на фразата.
— Но, разбира се — сърдечно се съгласи той. — Мис Рюи е в лятната къща, точно зад тази гора. Там никой няма да ви безпокои: уединението е пълно.
— Работата може да отнеме малко повече време — мигновено глътна примамката Кинси.
Те навлязоха в гората. Тук беше тъмно, прохладните влажни чимове и земята под краката им бяха покрити с дебел слой листа, натрупани от много години. Горните пропукваха, а долните се бяха разтопили до хлъзгава чернота, заглушавайки звука от стъпките. Край пътеката стърчаха клони и криви усукани корени.
— Продължете напред, нататък пътеката става тясна за двама — предупреди Чалмис. Той се спря и се наведе за да изтърси някакъв боклук от обувката си, след което извади от джоба си дистанционен пулт и магнитофон. Изминавайки няколко крачки, той се разположи удобно върху паднало дърво и извърши някакви манипулации с пулта.
— Е, достатъчно се отдалечихте, господин Кинси. Не ми се иска да се загубите в гората.
Чалмис остави пулта и магнетофона на дънера до него. Кинси рязко се обърна, на лицето му се появи подозрение.
— Какво е това? — Той бързо огледа Чалмис. Не откривайки нищо, напомнящо оръжие, той се хвърли към стопанина и в движение се натъкна на невидимата стена на силовия екран. Кинси залитна, но не падна. — Какво става, капитане?
— Ами нищо — радушно отговори Чалмис. — Просто си помислих, че изведнъж може да поискате да говорите с мен. — И той с намек почука с пръст по магнетофона.
— За какво? — попита Кинси, неуверено търсейки някаква опорна точка в променилата се ситуация.
— Изборът на темата оставям на вас — каза Чалмис. — И не се съмнявам, че след известно време ще си спомните нещо интересно.
Настъпи дълго мълчание.
— За да поразмърдам паметта ви, мога да посоча няколко пикантни особености на ситуацията, в която сте попаднали — притече се на помощ на госта си Чалмис. — Както ми се струва, вие сте проявили голяма предпазливост и никой не знае къде се намирате. Вие сте съвсем сам, без транспортно средство, в непозната местност, където настъпва нощта. До най-близкия съсед са повече от осем километра — извинете ме, ако не ви подскажа в коя посока, — и през целия път ви очаква пресечена местност: храсти, блата и т.н. Изглеждате ми градски човек… интересно, кога за последен път сте пътешествали пеша?
Кинси злобно проблесна с очи, но премълча. Един от първите вечерни комари се превърна в беззвучен проблясък, натъквайки се на силовия екран.
— А, да, съвсем забравих за комарите — продължи Чалмис. — Вие, жителите на цивилизования юг, и понятие си нямате от ненаситните насекоми тук, в дивия и радиоактивен север. Но е лъжа, че могат да изпият кръвта на човек за петнайсет минути — за това им е необходимо далеч повече време. Но пък доста по-малко, отколкото е нужно на човек, за да измине осем километра.
— Вие сте побъркан! — закрещя Кинси и извади от джоба на сакото си малък лъчев пистолет. — Незабавно спрете с това! — поиска той.
— О, приятелю, надявам се че поне малко разбирате от физика! — предупреди го Чалмис без дори да трепне.
Изражението на лицето на Кинси потвърди, че разбира от физика. Свивайки устни, той прибра лъчевия пистолет в джоба.
— Благодаря ви. Магнитният резонанс е много мощна сила. Там, където стоите в момента, ще се получи внушителна дупка. Мога да я направя на езеро за златни рибки. Но правилно постъпихте, че не изхвърлихте оръжието. Ще ви потрябва по-късно, ако все пак решите да се поразходите. Знаете ли, тук се срещат и опасни животни.
— Какви животни пък сега? — не издържа Кинси.
— Е, бяха доста мили малки и космати животни, когато бях още момче, преди войната. Войната промени толкова неща. Комарите, животните… — Чалмис замълча, гледайки към проблясващите зад листата около границата на силовия екран искри на умиращите комари.
Кинси, ругаейки като хамалин, тръгна към гората, но моментално се върна.
— Комарите — назидателно поясни Чалмис, — откриват жертвата си, улавяйки въглеродния двуокис, който се съдържа във въздуха, издишван от бозайниците. Мога да ви посъветвам известно време да не дишате.