— Така твърдиш ти — отвърна рязко Озуно. — Аз пък изобщо не те познавам. Знам за теб само онова, което виждам, а виждам, че си безразсъден и безочлив.
— Характерът ми е благ — настоя Хирата, изгаряйки от желание да го убеди. — Дворцовият управител и шогунът ще гарантират за мен.
— Хвалиш се сам, а това е признак на самонадеяност — заяви презрително Озуно. — Освен това си я твърде стар. Личността ти вече е изградена. Ние винаги избираме момчета, които можем да възпитаваме според нашите норми на живот.
— Но аз притежавам бойни умения и опит, който младежите нямат. Това ми предоставя известно предимство.
— По-вероятно е да си усвоил толкова грешки, че да са нужни години, за да бъдеш обучен по правилния начин.
Хирата в никакъв случай не искаше да остави тази възможност да му се изплъзне.
— Моля ви! — възкликна той, изправи се с мъка и сграбчи ръката на Озуно. — Нуждая се от вашето обучение. Вие сте единствената ми надежда някога да мога да се бия отново. Ако не усвоя вашите тайни, ще си остана завинаги безпомощен, мишена за нападения, обект на всеобщо презрение.
Той разпери ръце, за да може Озуно да види осакатената развалина, която представляваше тялото му. Едва успявайки да сдържи сълзите си, засрамен от това, че трябва да моли, възкликна:
— Няма да успея да изпълня дълга си към своя господар. Ако не ми помогнете, ще загубя честта си и препитанието си.
Озуно го изгледа с безмилостно презрение.
— Целите, заради които настояваш за това познание, са погрешни. Искаш да усвоиш няколко техники, за да печелиш битки, да удовлетвориш гордостта си и да спечелиш материални облаги, а не в името на честта и дълга да се съхранят нашите древни традиции. Твоите нужди не ме вълнуват. Те със сигурност не те определят като достоен да влезеш в нашето общество — и той махна нетърпеливо с ръка. — Но тази дискусия е безполезна. Дори да беше идеалният кандидат, пак нямаше да мога да те обучавам. Заклех се повече да не преподавам, след като Кобори ни предаде. Никога повече няма да рискувам да създам друг лишен от морал убиец.
Макар и тонът на свещеника да подсказваше, че решението му е окончателно, Хирата бе твърде отчаян, за да се предаде.
— Но съдбата ме срещна с вас! — извика той. — Трябва да станете мой учител. Така ни е писано!
— Съдбата значи? — засмя се Озуно с язвителен хумор. — Е, ако е така, предполагам, че няма да мога да я избегна. Ето какво ще се разберем — срещнем ли се отново, почваме с уроците ти.
— Добре — съгласи се Хирата.
Едо бе достатъчно малък, за да не се съмнява, че ще види свещеника отново. Прочел мислите на Хирата, Озуно се усмихна подигравателно.
— Не и ако аз те видя пръв — после пое навън от гробището куцайки. На пътя се сля с тълпа от поклонници и изчезна.
28 глава
Рейко похлопа на портата пред къщата, където работеше Тама. Отвори й сърдита сивокоса жена, която каза:
— Да?
— Искам да видя Тама — изрече Рейко тъй припряно, че гласът й затрепери.
— Искате да кажете слугинята в кухнята? Коя сте вие?
Жената я изгледа с нескрито любопитство. След като Рейко се представи, тя добави:
— Тама я няма.
Рейко едва се сдържа да не се разплаче от разочарование. Ако Сано наистина бе обречен да умре скоро, намирането на Югао можеше да се окаже последното, което тя би могла да направи за него.
— А къде е?
— Готвачът я изпрати на рибния пазар. Аз съм икономката. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не мисля. Кога ще се върне?
Тъй като си даваше сметка, че никога не би могла да открие момичето насред огромния многолюден рибен пазар, Рейко се опита да запази спокойствие. Поддадеше ли се на отчаянието, нямаше да помогне на Сано.
— А-а, сигурно ще се забави няколко часа — отвърна икономката, докато оглеждаше Рейко с явен интерес. — Защо толкова ви е притрябвала? Какво е сторила?
— Може би нищо — отвърна Рейко. Предчувствието й, че предишния ден Тама бе скрила от нея важна информация, можеше да се окаже само плод на желанието й. При все това не можеше да се откаже — Тама бе единствената й следа към Югао. — Всъщност и вие можете да ми помогнете. Да сте забелязали нещо странно около Тама напоследък?
Икономката се замисли за момент, сбърчила чело, и после отвърна:
— Май да. Онзи ден излезе от къщата без позволение. Господарката я скастри и я наби. Това не е обичайно за Тама. Обикновено тя е такава хрисима и покорна душица и никога не нарушава никакви разпоредби.
Рейко съзнателно се възпря от прекомерни надежди.
— А защо излезе?
— Заради едно момиче, което дойде да я види.
— Какво момиче? — Рейко затаи дъх, тъй като надеждата й се развихри, а сърцето й заблъска в гърдите.