— Как ще успеем да открием капитан Накай в тази блъсканица? — попита Хирата, докато двамата със Сано оглеждаха шумните тълпи от зрители.
— Може да имаме късмет — отвърна уклончиво Сано.
Барабанните удари се ускориха. На ринга излязоха и поеха в тържествена обиколка участниците в турнира. Голите им гърди и крайници бяха издути от мускули и тлъстина. На кръста си носеха церемониални копринени въжета с ресни и престилки от брокат с фамилните гербове на владетелите Кишу, Изумо, Сануки, Ава, Карима, Сендай или Намбу, които набираха борци за своите лични школи. Сано забеляза, че отборите бяха по-големи от обичайното — войната бе създала повече ронин, изпълнили редиците на борците сумо.
Публиката шумно приветства участниците, които хвърлиха сол на тепиха, за да почистят своето свещено бойно поле. После удариха тежко нозе в земята и плеснаха с ръце, за да покажат силата си и да прогонят злите духове. Един от съдиите издигна плакати с имената им. Оглеждайки балконите, Сано забеляза нещо странно. Горните редове бяха претъпкани, с изключение на един сектор точно срещу ринга. В средата седеше един-единствен самурай.
— Ето го — посочи Сано натам.
Той и хората му се запромъкваха сред блъсканицата и се изкачиха по една от стълбите. Докато си проправяха път покрай коленичили на пода зрители по края на балкона, неколцина представители на простолюдието се настаниха на празните места около капитан Накай.
— Много сте близо — каза той. — Отстранете се!
Гласът му бе войнствен и заплашителен. Натрапниците побързаха да се махнат.
Сано бе виждал Накай само веднъж — на церемония след края на войната, когато армията победителка бе дефилирала пред владетеля Мацудайра, носейки отсечените глави на убити противници, но капитанът му бе направил впечатление. Със своя снажен ръст, атлетично телосложение и благородна осанка той бе истинско въплъщение на расата на воините.
Макар че Накай бе преминал трийсетте и разцвета на младостта си, Сано с лекота си го бе представил как със собствените си ръце убива четирийсет и осем души в битка. Но днес той седеше бездеен. Бе облечен в кафява копринена роба, панталони и наметало, а не в бойни доспехи. Позата му бе отпусната, а от гордата му изправена стойка нямаше и следа. Бе свел поглед към ринга, а чертите му, изсечени и излъчващи сила, бяха помрачени от недоволство.
— Капитан Накай? — рече Сано.
Накай се обърна, съзря Сано и Хирата и навъсеното му изражение тутакси се проясни. Беше ги познал.
— Почитаеми дворцов управителю. Сосакан сама — той се поклони чевръст и въодушевен. — Моля, заповядайте — и с усмивка, откриваща едри бели зъби, посочи към свободните места.
— Благодаря — каза Сано и двамата с Хирата седнаха, последвани от хората си.
— Обичате ли сумо? — попита Накай.
— Да — отвърна Сано, — но не затова сме тук. Дойдохме да разговаряме с вас.
— С мен? — в гласа на Накай прозвучаха страхопочитание и смущение. — Но как така… как разбрахте, че можете да ме откриете тук?
Виждайки го отблизо, Сано забеляза недостатък в привидната му безупречност. Беше в очите му. В израза им липсваше нещо — може би не толкова интелигентност, колкото самообладание. Когато Сано му каза, Накай се изчерви.
— Е, знам, че трябва да бъда на поста си, но всъщност от мен няма реална нужда там. Освен това да правиш списък на дежурствата и да проверяваш стражите, е скучна работа в сравнение с воденето на действителна битка.
Сано знаеше, че след войната много от самураите имаха проблеми с връщането си към обикновения живот. Те бяха обладани от безпокойство, като бяха склонни да влизат в свади помежду си и да се отдават на прекомерно пиене. Но всъщност отношението на Накай не го вълнуваше. Хирата и детективите гледаха Накай с подозрение — от самураите се очакваше да се подчиняват на заповеди, без да се оплакват.
— След всичко, което съм направил за владетеля Мацудайра, заслужавам нещо повече. — Накай очевидно смяташе, че неговите способности и действия му предоставят правото на възнаграждение, макар че неговият господар не му дължеше нищо срещу изпълнението на дълга му. Капитанът, изглежда, не си даваше сметка за неодобрението на слушателите си. — Много хора, които са унищожили по-малко вражески войници от мен, бяха повишение, а аз не — в гласа му прозвуча горчивина. — В рода си имам далечни братовчеди, които се биха на страната на Янагисава. Аз съм опетнен от лоша кръв, макар че нямам вина за техните действия.