— Не знам. Някой ме извика до входната врата.
— Кой?
— Един продавач на фалафел.
Мерал проследи как Тарик се отдалечава. После се наведе и мина през ниския сводест вход. Влезе и се загледа замислено в погребалното ложе. Намираше се на около шейсет сантиметра от пода, а грубият камък отдавна бе покрит с мраморна плоча в розово и бяло. Тя беше гладка и леко затоплена от множеството свещи и лампи, поставени отстрани като светещи стражи. Мерал си спомни за трупа на Темеску и за озадачаващите документи, които беше намерил в апартамента му. Сред тях имаше пощенски плик с марка, адресиран до Темеску. Почеркът беше неизвестен. Вътре пък имаше писмо, но то не бе предназначено за Темеску, а за някой друг. Поне така подсказваше обръщението. Мерал се бе озадачил и от още шест предмета. Пет бяха паспорти — италиански, британски, шведски, камбоджански и американски. Бяха издадени на различни имена, но сред тях не фигурираше това на Темеску. Всичките съдържаха снимки на мъж, който приличаше на него, но не отговаряше на образа от шофьорската книжка. На всяка снимка мъжът изглеждаше по нов начин. Различаваха се дължината и цветът на косата му, както и цветът на очите и кожата, особено на камбоджанския паспорт. Дори дебелината на веждите и релефът на скулите не бяха еднакви. Освен това изразът на лицето от всяка снимка беше толкова уникален, че в някои моменти се създаваше впечатлението за съвършено друга личност. Мерал заключи, че последното важи с особена сила за шестия документ — избеляла албанска лична карта на мъж на име Селча Дечани.
15.
Зуи погледна мрачно към Сандълс, който седеше до Бел на канапето от камилска кожа.
— И какво е правел там? — попита настоятелно Зуи.
Сандълс вдигна безпомощно ръце и поклати глава.
— Не знаем.
— Не знаете? Говорим за най-опасния убиец в историята на вашето управление, а вие нямате понятие защо е тук?
— Виж, изгубихме връзка с него преди години.
— О, стига!
— Наистина, Моше! Той се оттегли! Изчезна!
— Глупости! Призраците не се пенсионират. Просто сменят едно прикритие с друго. Пристигнал е в страната с фалшив паспорт. А решетката за животни на джипа, Бил? Това пък какво означава? Че е смятал да работи в кибуц ли? Стига! Дошъл е, за да изпълни мисия. Искам да знам каква е тя.
— Моше, кълна се, дори не подозирахме, че е тук!
— Да извадя ли отново бонбоните със серума на истината? По-добре внимавай. Могат да унищожат кариерата ви. Човек лесно се пристрастява към тях.
— Благодарим за кафето.
Тази нощ Зуи се прибра в малкия си апартамент близо до брега на морето в Тел Авив. Там живееше с двете си деца и съпругата си, известна в града с това, че е успяла да надхитри смъртта в Аушвиц. Когато приемал колона обречени затворници в газовата камера, надзирателят се вгледал в лицето й и казал на другия, който я довел: „Не, не! Махни я от тук! Махни я! Ужасно прилича на дъщеря ми!“
— Как мина денят ти? Нещо интересно? — попита тя, щом Зуи влезе в кухнята.
Зуи сви рамене и поклати глава. Съблече сакото си и го остави на облегалката на един стол край масата.
— Нищо особено. Както всеки друг ден.
— И при мен. Боже! Нуждаем се от малко вълнение в живота си.
Зуи се обърна и разучи ироничната й усмивка.
После отиде при нея и прегърна душата й.
— Ти си вълнението в живота ми — каза й той.
Животът пък беше нейното вълнение.
Съвсем скоро щеше да има достатъчно от него за всички.
16.
Майо стоеше зад бюрото, долепил телефонната слушалка до ухото си. Погледна часовника си. Закъсняваше за среща.
— Твоята икономка ли? — повтори той.
— Да.
— На каква възраст е?
— Важно ли е?
— Да.
— Прехвърлила е четирийсетте.
— Има ли отоци по краката и глезените? Запушване на носа?
— Да. Забелязах и двете. А по лицето й се виждат малки бели петънца. Прилича ли ти на онова, Майо?
— Някакво изтръпване? Загуба на чувствителност в пръстите на ръцете и краката?
— Не знам. Ще я попитам. Обаждам се от външен телефон, до пощата. Много се тревожа, Майо! Жената е наистина зле.
— Няма ли местен лекар, който да я прегледа?
— Не, не и като теб. Не им вярвам.