— Не можеш ли да я доведеш тук? Трябва да й направим изследвания.
— Щях да я доведа, но тя се чувства адски зле, Майо. Ще съм ти много благодарен, ако дойдеш. Моля те. Между другото не бива да казваш на никого. Болестта е лечима в наши дни, но когато се разчуе, че е проказа, ще си имаме неприятности. Можеш ли да тръгнеш веднага? Няма да ти отнеме много време. Ще й вземеш кръв или каквото трябва на място. После ще направиш изследванията в болницата. Става ли?
— Да, предполагам.
— Значи ще дойдеш?
— Е, добре, но не днес. Твърде късно е. Утре сутринта.
— Благословен да си. Между другото ще ти дам нещо, което да занесеш у дома. Дръвчетата в нашия двор са отрупани с плодове. Кълна се, че са прекрасни.
— Какви плодове?
— Няма значение. Ще бъде изненада.
— Колко мило.
— Това е най-малкото, което мога да направя за теб. Най-малкото.
17.
Уилям Сандълс въведе инспектор Зуи в една стая на втория етаж на американското посолство в Тел Авив. После му показа стола в края на полираната заседателна маса и остави пред мястото му папка с печат „Строго секретно“.
— Разбира се, трябваше да скрием някои неща — каза Сандълс. — Добре де, доста неща. Когато прочетеш материалите, ще видиш, че не знаем каквото и да било за негова мисия тук или някъде другаде през последните три години. И без бележки, ясно ли е? Няма да са ти нужни. Дай знак, щом свършиш, и ще поговорим.
Той посочи един бутон отстрани на масата.
— Ето го звънеца.
— Къде е Бел?
— Зает е. Може да дойде по-късно. Между другото искаме да транспортираме трупа до Вашингтон. Нужна е още една аутопсия.
— Добре. Няма проблем. Разбира се.
Зуи проследи с поглед Сандълс, който се отдалечи тихо по кафявия вълнен килим, отвори вратата и безшумно я затвори зад гърба си. Бяха изминали четири дни от окончателното заключение на аутопсията.
Името, изписано върху визитката на смъртта, споходила мъжа от Божи гроб, несъмнено беше „белодробен оток“, предизвикан от отровата на скорпиона Омдурман. Той се срещаше в изобилие в израелската пустиня и бе известен още с името „Дебнеща смърт“. Освен това химическият анализ беше показал големи количества хлоралхидрат — приспивателно, което заедно с отровата може да предизвика смърт за по-малко от час и половина. Откриха и остатъчни следи от морфин, с което се обясняваха множеството белези от инжекции по ръцете и краката на мъртвеца. Вероятно бе вземал морфин заради болките от изгарянията и рака. Никой не беше напълно сигурен дали става дума за убийство или самоубийство.
Ставаше ясно, че името на мъжа не е Йозеф Темеску. Пораженията върху лицето му вследствие на изгарянията трета степен правеха опитите за сравнение със снимките безполезни. Макар че изгарянията на ръката не позволяваха да се свалят пълни пръстови отпечатъци, последното всъщност се оказа излишно. Управлението, за което беше работил покойният, не пазеше негови отпечатъци или снимки в архива си. Така се избягваше рискът някоя къртица да ги открадне и по този начин да се компрометират най-ценните им агенти. Други неща обаче помогнаха за установяване на самоличността му — белегът от трахеотомия, множеството паспорти, които притежаваше, грубите коронки в устата му, поставени отвъд Желязната завеса, както и краткото безобидно писмо, което бе открито във вътрешния джоб на сакото му. Започваше с думите „Скъпи Пол“. Но най-неоспоримото доказателство се оказа протритата лична карта от страната, където покойният беше изпълнил две мисии.
Съществуваше и друго доказателство. Поради изгарянията по лицето на мъртвия то не беше съвсем красноречиво, но ако се разгледаше заедно с всички други улики, отхвърляше всякакви съмнения. Агентът на Шин Бет, Хиям Дов, бе завел един бивш британски шпионин в моргата, където държаха трупа. В несъмнено повлияните от алкохола брътвежи той беше споменал името на тайнствения мъртвец. При това недискретно бе обявил, че е работил с него при изпълнението на „ужасяващо опасна мисия“ в някогашна, окупирана от нацистите Полша.
— Познавате ли този човек? — попита го Дов.
— Не знам — отговори Скоуби. — Мисля, че не. Не, вероятно не.
— А паспортните снимки? Някога виждали ли сте това лице?
— Искате да кажете „тези лица“.
— Не. Това е един и същ човек.
— О, да. Сега забелязвам. Наистина. Добре, нека погледна.
Скоуби разучи снимките.