— Не, не. Не ми говорят нищо. Много съжалявам.
— Погледнете пак трупа.
— Изгарянията не ми помагат особено. Вижте само ръцете! Боже мой! Огънят ли е унищожил ноктите му?!
— Разгледайте по-внимателно лицето, ако обичате.
— Да, да. Добре.
— Познато ли ви е?
— Бегло. Да, донякъде, като стана дума…
Дов му каза някакво име.
— Не, никога не съм познавал такъв човек.
Дов му даде второ.
— Не.
И трето.
— Моля? Какво казахте? О, Боже! Ами да! Разбира се! Това е той! Определено е той! Господи, какво става с мозъка ми? Изглежда съм обърнал прекалено много чашки. Значи най-накрая са му видели сметката? Жалко. Беше смел тип.
Скоуби току-що бе потвърдил, че мъртвецът, когото първоначално бяха смятали за Йозеф Темеску, всъщност е американски таен агент. В някои части на света го наричаха „легендарен“, а в други — „агент от ада“.
Пол Димитър.
Зуи погледна скептично палката. Още не му се вярваше. Димитър беше влязъл тайно в страната. Тогава как би могло намеренията му да са невинни? Все пак ставаше дума за непобедим агент със смъртоносна слава. В световната разузнавателна общност упорито витаеше слухът, че лидерът на Виетконг, Хо Ши Мин, не е умрял от инфаркт в леглото си, както твърдяха северновиетнамците, а всъщност е станал жертва на Димитър по време на банкет в Албания. Хо отишъл там, за да се срещне с албански лидери и съветски военни. Агентът под прикритие успял да се внедри в кухненския персонал на хотел „Дажти“ в Тирана и в нощта на банкета втрил смъртоносна, бавнодействаща отрова в стените на дървената купичка със салата, която била сервирана на Хо. Албански тайни агенти присъствали в кухнята и залата през цялата вечеря, но от тях нямало никаква полза. По време на полета към Ханой Хо почувствал леко стомашно неразположение, а шест дни по-късно умрял — събитие, за което северновиетнамците обвинили руснаците. Зуи се чудеше дали на страниците пред себе си ще открие дори косвен намек за въпросната акция, макар и да се съмняваше.
Там наистина не пишеше нищо. За разочарование на Зуи документите в папката не отговаряха на въпроса дали ЦРУ има нещо общо с присъствието на Димитър в Израел. По-голямата част от информацията или липсваше, или беше цензурирана. Не се отбелязваше и възрастта на Димитър. Зуи клатеше глава и четеше предоставените му данни: действащ офицер от разузнаването през Втората световна война в периода 1941–1945 г., после незабавно привлечен в ЦРУ и назначен в отдел „Тайни операции“; специално обучение (без да се споменава какво), през 1946 г.; различни мисии; служба във Виетнам през шейсетте години, също с неопределен характер. По това време, в самото начало на войната, Димитър получил медицинско обучение, докато бил на борда на шведски кораб за размяна на пленници. Имал таен (и в нарушение на правилника) брак с друга агентка, която по-късно, заедно със свой колега, обучен от Димитър, загинала по време на секретна мисия, ръководена от съпруга й. Това се случило през 1972 г. Димитър изпаднал в дълбока депресия. После, през 1973 г., той завършил втора, много необикновена мисия в Албания. Зуи се намръщи. Следващите две страници бяха изцяло цензурирани и основният текст приключваше. Имаше приложение. То съдържаше окончателния доклад на Димитър за мисията, довела до смъртта на жена му и агент Стивън Райли — професионален убиец, биохимия и експерт по експлозивите.
Жената на Димитър, която била опитен пилот, закарала тримата със самолет до никому неизвестна долина край Доласио — малък град в областта Лос Лагос в Чили, привлякъл множество емигранти от Германия. Целта на агентите била да открият Ерик Клар, немски учен, който изобретил и продал на американското правителство работните чертежи на нова технология, даваща възможност на военните самолети да останат напълно невидими за радарите. После обаче в ЦРУ се получил изцяло потвърден доклад, че Клар предателски е предложил на Съветския съюз контратехнология, която неутрализира „победителя“ на радарите. След като открили Клар в една къща близо до някакви жилищни блокове, агентите убили двамата му бодигардове и го принудили да издаде мястото и комбинацията за сейфа, където Клар пазел всички чертежи и схеми на противодействащото устройство. Жената на Димитър и Райли отишли да ги вземат. Смятали да ги сложат в едното или — ако е необходимо — в двете черни куфарчета, които Райли носел от самото начало. Щели напрало да се качат на самолета. Димитър останал, за да убие Клар, защото чертежите се съхранявали и в неговата глава, която имала склонност към предателство. Той счупил врата му. След това претърсил щателно къщата, за да се увери, че Клар не е излъгал и че не съществува втори екземпляр на чертежите, в случай че първият се загуби. Димитър не открил нищо и се заел да събира доказателства, че мъжът, когото е убил, наистина е Ерик Клар. Първо увил с лепенка собствения си показалец. После увил друга около показалеца на Клар, натиснал я силно и я махнал. Накрая внимателно я омотал върху своята лепенка, като така прикрил и копирал отпечатъка на Клар. Точно когато Димитър приключил с тази процедура, страховита експлозия разтърсила къщата. Той изтичал на улицата, поне според собствения му доклад, и видял как близкият жилищен блок се срива на земята, обвит в пламъци.