— Сега доволен ли си, Моше?
— И да, и не. Мистерията все пак си остава, нали? Той какво прави тук?
— Съгласен съм. Наистина е мистерия.
Зуи размаха палката пред очите му.
— Значи този тип е бил ненормален? — каза той.
— В какъв смисъл?
— Не е можел да изпитва болка например.
— Късметлия.
— Може би не — отбеляза Зуи. — Бел ще дойде ли?
— Не мисля.
— Тогава ще ти задам един въпрос на четири очи, Бил.
— Слушам.
— Чувал ли си слуха, че Димитър е убил Хо Ши Мин?
— Да, така говорят.
— Направил ли го е наистина?
— Не мога да кажа.
— Току-що го стори. Усмихваш се.
— Гледах вратовръзката ти.
— Добре, тогава виж и това.
Зуи измъкна една страница от последната папка на ЦРУ.
— Всичките тези лица от паспортите… Няма и следа от пластични операции. Арабите наричат подобно нещо „малък летен облак“.
— Поне сезонът ми харесва.
— Но всичко е като в облак. Как можем да си го обясним? Да не би да пъха парченца гъба в устата си или да използва подплънки? Или пък инжекции за потъмняване на кожата?
— Вероятно. Но промяната може да се дължи на нещо вътре в него. Беше много особен човек. Направо удивителен.
— Значи си го познавал лично?
— Не, не съм. Или може би е по-правилно да се каже „Кой знае?“
На лицето на Зуи се появи едва забележима усмивка.
— Да, като споменахме за неизвестни неща… — Той взе папката и я показа на Сандълс. — Тук има стотици ненужни подробности като например резултатите му по стрелба и предпочитанията му към класическата музика. Пише дори как на един кораб за размяна на военнопленници някакъв камбоджански цирков артист го научил да жонглира и да се гримира като клоун, за да забавлява мишките в трюма. Но все пак нямаме привилегията да научим възрастта му. Не се споменава дори къде е роден.
— Не знаем това.
— Не знаете?
— Не, няма го в папката. В никоя папка.
— Бил, какъв е този фарс? Говоря сериозно. Да смятам ли, че мъжът е кацнал на планетата?
— Казвам ти истината.
— Ще получа ли точки, ако не цитирам Пилат Понтийски? — Зуи отвори папката и започна да прелиства страниците. — О, не, извинявам се. Думите му не са в папката.
Той я стовари звучно върху масата.
— Изливаш цялата тази отрова само защото се засмях на вратовръзката ти?
Зуи се облегна на стола и леко се усмихна.
— Бива си те. Между другото току-що изрече тайната думичка.
— Вратовръзка ли?
— Не. Отрова. Кой, по дяволите, би избрал да умре от отровата на скорпион, Бил? Казват, че болката е кошмарна.
Сандълс сви рамене.
— Знам ли? Чувал съм, че изпитвал огромна вина заради смъртта на жена си.
— Сериозно ли?
— Така твърдят. Или по-скоро „той“. Нашият човек във Ватикана. Ако Димитър не бе нарушил правилото, което забранява на брачни партньори да участват в един и същ екип, тя нямаше да умре. Схващаш ли? Нямаше да поеме онази мисия.
— Е, и?
— Може би просто е искал да страда.
— Правиш се на психиатър, а, Сандълс?
— Стига, Моше. Трябва да е самоубийство. И без друго е щял да умре. Защо му е на някой да го убива?
— Добър въпрос. Въпреки всичко ще поискам от Националната полиция да остави Мерал да работи по случая. Харесвам го. Допада ми начинът му на мислене. Възможно е Димитър да е бил убит. Ако е така и открием извършителя, вероятно ще разберем каква е била мисията му тук. Където и да е отивал, смъртта винаги го е следвала. Чия обаче?
Сандълс извърна лице и поклати глава.
— Няма да се откажеш толкова лесно — промърмори той.
— Не.
Зуи взе един вестник от бюрото си.
— Предполагам, че си видял проклетото заглавие в „Джерусалем Поуст“ днес. „Мъртвецът от Божи гроб — топ убиец от ЦРУ?“.
Зуи хвърли вестника на бюрото.
— Някаква представа откъде е изтекла информацията, Били-Уили? Кълна се, че ще разбера кой е и ще го пусна на акулите.
— Човекът е покойник, Моше. Стига.
— Стига с какво?
— Единственото, което можеш да направиш сега, е да отвориш капака на ковчега му.
Последните думи щяха да се окажат пророчески.