Последните думи щяха да се окажат пророчески.
18.
Майо погледна недоверчиво свещеника.
— Не говориш сериозно! Изминах целия този път, а тя не е тук?
— Съжалявам, Майо. Наистина. Събудих се и я нямаше. Вероятно се плаши от доктори. Нали ги знаеш младите палестинки. Страхуват се от хора с ножове. Хайде, седни. Може да се върне всяка минута. Кой знае? Ще направя чай.
— Как е излязла, след като е толкова болна?
— Кой знае?
— Защо не ми звънна?
— Тук няма телефон. По принцип се обаждаме от местната поща, но днес линиите бяха прекъснати цял ден. Съжалявам, Майо. Наистина. За бога, поседни малко!
Майо въздъхна и кимна.
— Добре.
Седна до малка дървена маса.
— Защо нямате телефон? — попита той навъсено Муни.
— Изобщо не са прокарали кабели. Трябва да платим за тях сами, а не можем да си го позволим. Ще ни струва цяло състояние. Много по-добре е да дадем парите на бедните.
„На бедните?“, учуди се Майо.
Спомни си големия златен „Ролекс“ на свещеника.
— Добре, ще приготвя чай и ще ти донеса изненадата.
— Изненада?
— Нали ти обещах. Отглеждаме ги отзад.
— Какво отглеждате? — попита Майо.
— Чудесни смокини.
19.
Младият сирийски войник, който бе убил съперника си Христос в болница „Хадаса“, стискаше здраво решетките на прозорчето в килията си. Тъмните му очи бяха изпълнени с молба и благодарност за присъствието на Мерал. След като си бе легнал тази нощ, полицаят не бе могъл да заспи от безпокойство. Мислите му се въртяха единствено около мистерията, свързана с мисията на Димитър. Най-накрая той стана от леглото, облече униформата си и взе такси до „Кфар Шаул“, за да посети младия войник.
— Тук съм, синко. Тук съм. Отнасят ли се добре с теб?
Никакъв отговор. Войникът гледаше втренчено Мерал.
— Дават ли ти книги? Нещо за четене?
По време на престоя му в психиатричното отделение бълнуванията на психопата убиец бяха показали дълбока интелигентност и познания по теология, надхвърлящи далеч възрастта и образованието му. Според психиатрите в „Кфар Шаул“ някои видове мозъчни разстройства изостряха интелигентността на пациентите. Що се отнася до познанията на войника по теология, всички смятаха, че те са придобити от книгите, които непрекъснато четеше в „Хадаса“.
— Е? — настоя Мерал.
Тъжните очи на сирийския войник дори не трепнаха. Той не обели и дума.
— Имам един въпрос — продължи тихо Мерал. — Отговорът е изключително важен за мен. Ще ми направиш голям подарък с него. Много голям. Помниш ли онзи път, когато те уверих, че вече ще бъдеш единственият Христос в града? Пътувахме насам. Тогава ти отвърна: „Не. Има още един.“ Какво искаше да кажеш? Кой е другият?
Отново мълчание. Лудият войник не отместваше поглед.
— Кажи нещо. Каквото и да е — настоя Мерал.
Неочаквано войникът проговори, изричайки тайнствените думи:
— Те искаха да го блъснат надолу, но той мина посред тях и си отиде.
Войникът се отдръпна бавно и легна на един дюшек на пода. Лицето му бе обърнато към стената.
Мерал се втренчи в гърба му.
— Кой е той? — попита. Изчака за миг и добави тихо: — Бог да бъде с теб.
После се обърна и се отдалечи, убеден, че няма да получи отговор. Наистина нямаше.
Поне не от войника.
Сестрата на рецепцията наблюдаваше Мерал със скръстени ръце, докато той се подписваше в дневника.
— Съжалявам го — каза тя. — Толкова е млад, а изглежда ужасно наранен.
Сестрата взе дневника и го прибра.
— Наистина се радвам, че има още един посетител — добави тя.
Преди да се обърне, Мерал се втренчи в нея.
— Посещава го и друг човек?
— О, да. Доста често.
— Кой?
— Не помня името. Да погледна ли?
— Да, ако не представлява проблем. Благодаря ви.
Сестрата извади дневника и го отвори. Прелисти го на по-стара дата, спря и спусна показалеца си по страницата.
— Да, ето. Намерих го. Името му е Уилсън.
Изпълнен със смътни догадки, Мерал се върна в „Каса Нова“, където Самия седеше във фоайето до входа. Когато Мерал влезе, тя стана и го изчака да се приближи.
— Самия?! Случило ли се е нещо?