— Наистина ли? Кой? — попита Уилсън.
— Не е важно — отговори Мерал.
Вече беше извадил нещо от вътрешния джоб на сакото си. Показа го на Уилсън. Беше увеличен вариант на снимката на Йозеф Темеску от шофьорската книжка.
— Виждал ли си този човек? Мисля, че го познаваш.
Уилсън взе снимката и я разгледа мрачно. Усмивката му изчезна.
— Трудно е да се различи.
— Не и за очите на истината. Името му е Йозеф Темеску. Казаха ми, че известно време е живял в твоя апартамент.
Уилсън вдигна очи и срещна строгия нетрепващ поглед на Мерал.
— Добре — заяви той. — Наистина взех няколко неща от „Хадаса“. За тях ли става дума?
Мерал сбърчи чело.
— За какво говориш, Уилсън? Какви неща?
— О, стига вече. Бинтове. Морфин. Марли. Спринцовки. Антибиотици.
— Казваш, че си ги задигнал от болницата?
— Вие го знаехте.
— Не, не е вярно. На четиринайсети януари ли ги открадна?
— Защо решихте, че е било тогава?
— Моля те, отговори, Уилсън.
— Не, не беше на четиринайсети, а по-късно. Два-три дни след това. Нямах пари да ги купя, а наистина ми бяха нужни. Наистина!
— Защо? Да не би да ги продаваш?
Уилсън погледна разтревожено Мерал.
— Ще загазя ли? Мисля, че в определен смисъл съм платил за тях. Сериозно. Работя толкова часове в „Хадаса“ без пари. Ще ме обвините ли в нещо?
Мерал се втренчи в него с едва доловима насмешка. Въпреки силните, груби черти и внушителното си физическо присъствие Уилсън приличаше на малко момче, хванато да краде моливи и гумички от чантите на съучениците си.
— „Хадаса“ не е под юрисдикцията ми — отвърна Мерал. — А и болничните материали не представляват интерес за мен. Интересува ме само Темеску. Искам да чуя всичко, което знаеш за този човек. Твоите впечатления. Навиците му. Всичко, което е споделял за себе си.
Мерал взе снимката от ръката на Уилсън.
— Ще ми помогнеш ли?
— Няма ли да си навлека проблеми заради нещата от болницата?
— Не.
— Добре тогава. Ще ви кажа. Но не сега. С онези момчета съм. — Уилсън посочи към вътрешността на кафенето. — Може ли да продължим утре, сержант Мерал?
— Да. Ще разговаряме много задълбочено. Струва ми се, че имаш да ми казваш много.
— Така е. Ще чуете всичко.
Мерал го изгледа мълчаливо. Уилсън успяваше да изрече и най-простото нещо така, че то да прозвучи тайнствено, сякаш в него се криеше някакъв скрит, по-дълбок смисъл. Или Мерал само си въобразяваше?
Полицаят стана и Уилсън го последва.
— Утре сутринта — заяви Мерал. — В девет?
— Добре. Във вашия кабинет ли?
— Не. Защо не се срещнем в кафене „Фуад“? Близо е до управлението. Точно срещу Църквата на Божи гроб.
Уилсън се усмихна.
— О, чудесно място за среща!
Мерал кимна.
— Да. Най-доброто.
Мерал проследи с очи Уилсън, който влезе в клуба. Морфин. Бинтове. Антибиотици. Беше ли възможно Уилсън да е спасил Темеску от горящия лендроувър онази нощ? И ако беше така, дали съществуваше някаква вероятност тъкмо той да е бил с него, когато е умрял върху гроба на Христос?
Но какво е правил там?, чудеше се Мерал.
Смразяваща мисъл се прокрадна в главата му. Нищо не беше изключено. Не и в този свят. Той тръгна към Църквата на Божи гроб. Трябваше да говори с Тарик.
Веднага.
21.
Седнал зад бюрото си с ръка на стомаха, Майо направи гримаса, сякаш бе отпил глътка вкиснало вино.
— Не знам какво ми е — изпъшка тихо той, — но изведнъж се почувствах ужасно.
— Какво яде днес? Нещо различно от друг път? Самия седеше в любимата си отпусната поза на стола от стара изкуствена кожа.
— Малко е странно — добави тя. — Аз да питам теб.
— Ядох картофени палачинки със сметана и ябълков сос, докторе. Никога не са ми се отразявали зле.
— Какво ти става тогава, Моузес? Какво може да е? — Защо ме гледаш така втренчено? Приличаш на бяла анаконда с крака.
— Не сменяй темата. Какво ти е?
— Нямам представа.
— Е, ако ти нямаш, кой друг?
— Права си.
— Искаш ли да чуеш мнението ми?