— Посетил си Църквата на Божи гроб на седми март?
— Кой ден от седмицата е било това?
— Вторник.
— Да, бях там. Малко преди да затворят.
— Сам ли беше?
— Защо питате?
— Нали искаш да ми помогнеш, Уилсън?
— О, да! Много, сержант Мерал! Наистина!
Мерал млъкна за момент, изненадан от възбудата в гласа на Уилсън.
— Добре. Тогава ми кажи. Беше ли с някого?
— Да.
— С мъжа, който преди е живял при теб? Йозеф Темеску?
— Да.
— Влезе ли с него при гроба на Христос?
— Да.
— Защо?
— Помоли ме да му помогна да умре.
— Моля?
— Помоли ме да му помогна да умре. Поиска да му инжектирам хлоралхидрат, за да изгуби съзнание и краят да настъпи по-бързо. Беше си донесъл всичко: спринцовка, хлоралхидрат, морфин.
Стъписан, Мерал не знаеше какво да каже. Той присви очи.
— Но е могъл да си постави инжекцията и сам, нали?
— Разбира се.
— Тогава защо е било нужно да присъстваш?
— Слушайте, сержант, ще трябва да ви обяснявам цял час, за да ми повярвате. Много е сложно. И странно.
— Така ли? Добре тогава, ще го отложим за друг път. Междувременно ми кажи защо той е пожелал да умре на Божи гроб. Или и това е много сложно за обяснение?
— Каза, че иска да съобщят за смъртта му в новините.
— Сериозно ли говориш?
— Така ми каза.
— Беше ли психически нестабилен?
— Ни най-малко.
— Е, желанието му определено се изпълни.
— В смисъл?
— Не си ли чел сутрешните вестници?
— Не.
— Мъжът, който се е представял за Йозеф Темеску, всъщност е бил убиец от американските служби.
— Моля?
— Да, истина е.
— Не го вярвам.
— Той не го ли спомена?
— Не! Убиец? Сигурен ли сте?
— Да, пише го на първа страница в „Джерусалем Поуст“. Името му е Пол Димитър. Много е известен в своите кръгове. Направо си късметлия.
— Късметлия ли? Защо? Той… О, разбирам. Приютил съм убиец в апартамента си. Макар че още не мога да повярвам. Мъжът изглеждаше толкова добродушен.
— Да, убийците често са такива. Освен това са много почтени.
Уилсън наклони глава.
— Какво искате да кажете?
— Нищо. Абсолютно нищо. Нека се съсредоточим върху мисията на Димитър в Йерусалим. Но първо ми кажи как се запозна с него.
— Обещавате ли, че няма да си навлека неприятности заради нещата от болницата?
Невинната угриженост се беше върнала на лицето на Уилсън и за пореден път обезоръжи скритите подозрения на Мерал.
— Те имат ли връзка с Димитър? — попита го полицаят.
— Да. Ще ви кажа всичко. Нали няма да пострадам? Обещавате ли?
— Обещавам. Как се запозна с него?
— Една нощ той претърпя ужасен инцидент на бензиностанция „Паз“, близо до портата „Яфа“.
Мерал ококори очи.
— Ти си бил вторият човек!
— Моля?
— Няма значение. Наистина. Продължавай нататък. Искам да чуя всичко.
— Двигателят на колата ми прегря и трябваше да сипя вода в радиатора. Затова спрях там. Късно през нощта оставят туби с вода на бензиностанцията. И гориво. Плащаш им на следващия ден.
— Ти откъде идваше?
— От Рамала. Прибирах се у дома. Както споменах, отбих се в бензиностанцията и изведнъж чух как онази кола се приближава с бясна скорост. Поднесе рязко, блъсна се в бензиновата колонка и избухна в пламъци. Беше ужасно. Изтичах натам, извадих го от колата и…
— Кого извади?
— Шофьора. Мъжа, когото наричате Димитър. Беше зле. С лоши изгаряния. В безсъзнание. Колата гореше. Отидох да му помогна веднага, но беше пострадал тежко. Рани предимно по лицето и ръцете. Закарах го в Арабската държавна болница, където се лекуват бедните. Беше най-близо. Но в „Хадаса“ има по-добро оборудване за лечение на изгаряния, така че след два дни, когато бяха взети всички спешни мерки и мъжът изглеждаше стабилен, поисках да го откараме там. Но той отказа. Беше категоричен. Като че ли не желаеше да влиза в системата, за да не го разпознаят. В държавната болница не държат много на самоличността.
— Така е. Но полагат усилия. И са доста добри специалисти.
— Да, убедих се в това. Както и да е. След два дни го изписаха, а аз го взех в апартамента си и се погрижих за него.