Уилсън скръсти ръце на гърдите си и сведе очи.
— Още не ми се вярва — каза той. — Сигурно грешите. Мъжът, когото спасих онази вечер… Не може да е бил вашият Димитър. Не може!
— Трябва да го приемеш.
Уилсън вдигна очи.
— Сигурен ли сте, че жена му е мъртва? Той говореше за нея така, сякаш е жива. Показа ми нейни снимки.
— Сериозно ли?
— О, да!
— Вероятно е бълнувал. Заради морфина.
Радиостанцията на Мерал изпращя. Той я откачи от колана си и натисна бутона за свързване.
— Мерал — каза отчетливо той. После натисна друг бутон, за да приеме инструкциите.
— От „Кфар Шаул“ искат да говорят с теб — заяви нечий глас. Говореше Зев, началникът на управлението „Кишла“.
— Трябва ли да отида там?
— Не, обади им се. Но го направи още тази сутрин. Търси доктор Уалид.
— Разбрано.
Двете страни прекъснаха връзката. Мерал погледна часовника си.
— Ще тръгвам — каза той. — Чака ме много болен приятел. Освен това трябва да се справя с някакви свадливи албанци, една психиатрична клиника и целия свят. Виж, не се тревожи за материалите от болницата. Няма да има никакви последствия. Но двамата ни очаква дълъг път. Много дълъг. Натоварен съм със задачата да разбера какво е правил тук пациентът ти. Помисли за това, моля те. Води си бележки. Между другото заинтригуван съм от идеята, че той е имал и духовна страна. — Мерал си спомни за решетката на джипа. — Макар че се съмнявам — добави той. — Според мен има нещо по-мрачно около този човек, но кой знае? Говорил ли е за такива работи и друг път? Освен в Базиликата на агонията? Любопитен съм.
— О, да. Често споменаваше за живота след смъртта.
Мерал беше вдигнал ръце, за да извика келнера, но изведнъж ги свали в скута си.
— Така ли? — попита той. — Наистина?
— Ще има ли погребална церемония? Бих искал да отида.
— Не. Изпращат го у дома.
Уилсън извърна глава и безмълвно се втренчи във входа на църквата. После бавно каза:
— Вече е там.
Очите на Мерал трепнаха.
— Нека се уговорим кога да продължим — заяви той. — Още сме в самото начало. Ще ми помогнеш ли?
Уилсън сбърчи чело. На лицето му се изписа безпокойство.
— Непременно ли трябва да е в управлението?
— Не, изобщо. Но и тук не става. Имаш ли предвид някое друго място?
— Какво ще кажете за моя апартамент?
— Може. Макар че… довечера ще работиш ли в пансиона?
— Да.
— Тогава защо не се отбиеш в стаята ми след работа? По всяко време след седем. Ще дойдеш ли?
Уилсън се усмихна доволно.
— Предложението ви е идеално.
Мерал срещна погледа му.
Пак тази двусмисленост. Какво имаше предвид?
Мерал плесна с ръце и поиска сметката.
Докато чакаха, полицаят взе празната си чаша от кафе и я наклони към Уилсън.
— Виж какво направи утайката, когато обърнах чашата наопаки. Някои хора предсказват бъдещето по този начин. Тълкуват картините, нарисувани по стените на чашата. Ето, вземи я. Погледни и ми кажи какво виждаш.
Уилсън пое чашата и наведе глава, за да разучи отблизо белите й стени, а Мерал изгуби представа за себе си и за времето. Мъжът отсреща му се стори замръзнал като в стопиран кадър от ням филм. Всички звуци наоколо изчезнаха. От Уилсън сякаш се излъчваше някаква пулсираща, неземна сила, която заливаше Мерал на бавни вълни. В началото те бяха ледени и изтощителни, но после го оставиха с усещането за свежест и топлина. Мерал се почувства като нов човек.
— Какво виждаш? — попита той, след като се съвзе.
Уилсън вдигна поглед и се усмихна.
— Добра вест.
По обед на същия ден веселият и закръглен отец Манчини седна на масата на Мерал. Тъкмо белеше един портокал, когато Мерал, който бе мълчал през цялото време, го погледна и попита:
— Възможно ли е това да е цитат от Библията, отче?
— Кое?
— „Те искаха да го блъснат надолу, но той мина посред тях и си отиде.“
Мерал се доверяваше на свещеника, откакто навремето той му бе отговорил на един силно смущаващ религиозен въпрос.
— Вярваш ли, ме Исус е умрял заради греховете ни?