— Що за въпрос? Разбира се, не вярвам.
— Но Христос казва, че Отецът „иска милост, а не жертва“.
— Виждам накъде биеш. Старият проблем за Отеца, разглеждан като неумолим ацтекски бог, изискващ страдание и кръв, които да умилостивят деликатното му чувство за справедливост. Прав ли съм?
— Да, отче. Как можеш да вярваш в такова нещо?
— Не вярвам. Поне не по начина, по който повечето хора го разбират. Христос наистина е умрял заради нашите грехове. Не се съмнявам в това. Но сега аз ще ти задам въпрос. Ако Христос беше умрял от рак или от някакъв грип на осемдесетгодишна възраст и после бе възкръснал, щяхме ли изобщо да научим за него? Не. Смъртта му е трябвало да бъде драматична и публична. Ето защо смятам, че е било необходимо да умре на кръста. Така сме разбрали за възкресението, без което нашата вяра щеше да е просто дим и тамян.
— Да, от Лука е — отговори веднага Манчини. — Когато Христос проповядвал в Назарет, тълпата се разгневила заради нещо, което той казал, и го завлякла до една скала с намерение да го бутне от нея. Според Лука Христос успял да мине „посред тях“.
Манчини захапа парче портокал. По пълните му пръсти потече оранжев сок.
— А какво е казал, че така да разгневи тълпата, отче?
— Казал, че когато в страната имало много прокажени, единственият човек, излекуван от пророк Елисей, не бил евреин, а Нееман.
— Кой?
— Нееман. Нееман сириеца.
Мерал се втренчи в свещеника с безизразно лице. За втори път този ден го обзе усещането за безвремие. Изведнъж светът стана призрачен и мъгляв, ефимерна структура, в която всичко би могло да се случи, а природата и законите й му се сториха постоянни колкото един каприз.
— Изглеждаш странно — отбеляза свещеникът. Нещо станало ли е?
След срещата с Уилсън същата сутрин Мерал се бе обадил в „Кфар Шаул“, за да говори с доктор Уалид.
— Нали се сещаш за сириеца, който уби другия побъркан Исус в „Хадаса“? Знам, че не се занимаваш със случая, но чух, че проявяваш интерес към него. Затова реших, че ще искаш да чуеш добрата вест.
— Добра вест?
— Една добра и една лоша. Лошата е, че ще трябва да го съдят. Добрата е, че е напълно здрав. Вече не се мисли за Христос.
Новината бе стъписала Мерал. В „Хадаса“ нямаше никакво съмнение, че при постъпването си войникът е бил неизлечимо луд — мнение, потвърдено и от екипа на „Кфар Шаул“. После обаче нещо се бе променило радикално. Какво ли се е случило?, недоумяваше Мерал.
Имаше само един възможен отговор:
Уилсън. Уилсън и посещенията му.
Мерал отпи последната глътка кафе, обърна чашата наопаки и я остави върху линийката. Започна леко да я върти и тя издаде тънък звук.
— Не, всичко е наред — отговори той на свещеника, без да откъсва очи от чашата. — Бях се замислил.
— Върху някой случай ли?
— Върху едно много странно съвпадение.
Манчини наведе леко глава и захапа шумно още едно парче портокал.
— Не съществува такова нещо — промърмори той.
— Сержант Мерал!
Полицаят вдигна очи и видя Пейшънс.
— Търсят ви по телефона, сержант! Много е спешно!
Мерал скочи забързано и бутна масата. Малката чаша се изтърколи на една страна.
Утайката не вещаеше нищо добро.
23.
Сбърчил разтревожено чело, Мерал влезе енергично в кабинета на Майо и отиде до канапето, на което спеше неврологът. Докторът лежеше по гръб, отпуснал ръце върху памучно одеяло на червени и бели квадратчета. Полицаят се втренчи в бледото изпито лице и се заслуша в дишането на Майо. Беше глухо и неравномерно.
Изведнъж чу шепот зад гърба си.
— Мерал!
Той се обърна и видя Самия. Седеше на стола зад бюрото на Майо. Сестрата стана, сложи пръст на устните си и посочи коридора. След секунда двамата с Мерал излязоха и заговориха тихо.
— Какво е станало? — попита Мерал. — Какво му е?
— Никой не знае. Кръвните му изследвания наистина не са блестящи, но няма признаци за сериозно заболяване. Въпреки това се чувства ужасно уморен и твърди, че става все по-слаб с всеки изминал ден. Спи по много. Господи, имам усещането, че умира от разбито сърце. Да го събудя ли? Мерал, някой трябва да му каже да се премести в едно от големите болнични легла в неврологичното отделение. Непрекъснато му го повтарям, но не ме слуша. Страхотен инат е! Може би ще послуша теб. Ще наминеш ли по-късно?