— Шпионски работи ли?
— Да. Снемане на отпечатъци с лента.
— За какво му е трябвало?
— Нямам представа.
— Споменал ли е от какво може да се е разболял?
— Не, не и пред мен. Не знаеше какво му е.
— Спеше ли, когато умря?
— Дремеше. Изведнъж клепачите му затрепериха и чух как казва: „Самия.“ Изрече го много тихо. Отговорих: „Тук съм, Моузес, тук съм“ и се наведох… — Гласът й секна и тя замълча за момент. После продължи: — Наведох се, приближих ухо до устните му и той ми прошепна нещо. Само няколко думи. След това издъхна.
— Успя ли да разбереш какво казва?
Самия кимна. Очите й се напълниха със сълзи.
— „Ще изям супата и ще оставя фидето.“
— Моля?
— Онзи надпис на стената. Там.
Мерал погледна цитата от Кишон.
— И тогава… — продължи сестрата с треперещ глас, но заплака горчиво и се втурна към стерилните коридори на болницата.
Мерал се заслуша в мекото трополене на стъпките й, докато те не се изгубиха в тишината, където бяха потънали сърдечните удари на Майо. Полицаят сведе глава за момент, отиде до вратата и се обърна, за да хвърли последен поглед към приятеля си. Не беше изненадан толкова от загадъчната смърт на Майо, колкото от факта, че все още е способен да плаче.
Стената започваше да се руши.
Връщането на Самия го стресна.
— Мерал!
Полицаят се обърна.
— Той спомена и още нещо — заяви Самия. — В края.
— Какво? — попита Мерал.
— Каза: „Свещеникът.“
24.
РАЗГОВОР С ГЛ. СЕРЖАНТ ПИТЪР В. МЕРАЛ,
17 МАЙ 1974 Г., ЦЕНТРАЛА НА ИЗРАЕЛСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ
Водещ: Моше Зуи
Въпрос: Добре, този път сме само двамата, сержант. Американците, изглежда, загубиха интерес.
Отговор: Очевидно.
В. Нещо не е наред ли?
О. Какво имате предвид?
В. Струвате ми се разсеян, Мерал. Като че ли мислите интензивно за нещо.
О. Да, съжалявам.
В. За Моузес Майо ли?
О. Да. За Майо.
В. Какво става там? Чух, че имате подозрения.
О. Просто интуиция. В момента работя по въпроса.
В. Да изчакаме ли малко?
О. Не. Нека започваме.
В. Добре. Получихме последния ви доклад. Направо е смайващ. Улица „Ремле“, катастрофата и всичко останало. Този тип Уилсън, който се е грижел за Темеску — тоест Димитър — и след това му е помогнал да се самоубие. Между другото смятате ли да повдигнете обвинение срещу него?
О. Не, едва ли. Уилсън е наивен, но в никакъв случай не е глупав. Напротив. Простодушен е. В добрия смисъл.
В. Да видим. (Поглежда папката.) В Израел е от седем месеца, нали?
О. Кой, Уилсън ли?
В. Да.
О. Не. От осем.
В. Добре, от осем. Значи Темеску всъщност е Пол Димитър. Хубаво. Но остава въпросът защо е дошъл тук. Сигурно е изпълнявал някаква мисия, която очевидно е била адски важна, щом американците лъжат така безобразно. А Уилсън е ключът. Той се е грижел за него, живели са заедно в продължение на седмици. Би трябвало да знае нещо, нали? Двамата с Уилсън сте провели… колко? Около десет разговора?
О. Повече или по-малко.
В. Предполагам, че срещите ви са били полезни. Наистина ли е проявил такава готовност да ви помогне? Имам предвид да разкриете мисията на Димитър.
О. Да.
В. Сериозно? Това е чудесно, Мерал! Разкажете ми всичко!
О. Малко е объркано.
В. В какъв смисъл?
О. Не изникнаха никакви неоспорими факти, свързани с този въпрос. Същото важи в голяма степен и за другите въпроси. Освен това част от така наречените факти се оказаха направо неверни. Говоря за нещата, които Димитър е споделял с Уилсън. Мисля, че някои от тях или са лъжи, или са резултат от морфина в организма му. Склонен съм да приема последното. Този човек е умирал. Каква полза е имал да лъже? Според мен би трябвало да е точно обратното.
В. Ще дадете ли пример?
О. Да, разбира се. Когато Уилсън попитал Димитър за възрастта му, той не бил сигурен. Казал, че като бебе бил захвърлен в кош за отпадъци, където го открила някаква медицинска сестра. Направили му трахеотомия и го сложили в инкубатор, а по-късно сестрата го изнесла незаконно от болницата. Тя била неомъжена и от албански произход. Дала му своето име и се грижила за него до смъртта си.