В. Да не е чул Божия глас?
О. Не. Не е споменал подобно нещо. Уилсън твърди, че не е бил в състояние да го обясни по-подробно. Било неописуемо.
В. Мисля, че започвам да разбирам накъде биете. Най-накрая. Искате да кажете, че този човек е бил дотолкова променен към по-добро, че каквото и да е правел тук, то не би могло да е лошо. Прав ли съм?
О. Точно така. Да. Това имах предвид.
В. Е, кой знае? Може и да е истина. Бел и Сандълс ще са дяволски щастливи. Но историята за морфина и фантазиите? Сигурно е била лъжа. Което ми напомня за жената на Темеску. Тоест на Димитър. Уилсън е заявил, че тя не се казва Джийн?
О. Да.
В. А как тогава?
О. Моричани.
В. Наистина ли? Жена ми имаше приятелка с такова име.
О. Звучи румънско, нали?
В. Албанско. Значи приключихте с Уилсън?
О. Още не. Той настоява, че знае точно каква е била мисията на Димитър тук. Обеща да ми каже.
В. Чудесно, Мерал! Кога?
О. Когато съм готов. Такива бяха думите му.
В. Какво означава това?
О. Бог знае.
В. Не трябва ли да му осигурим охрана?
О. За да го защитим ли?
В. Да, разбира се.
О. Не мисля, че е необходимо.
В. Защо?
О. Просто усещане.
В. Е, добре тогава. Приключихме. Пак се появи тъжното ви изражение. Нужно е да сложите някакъв край, Мерал.
О. Ще го направя.
Веднага щом се раздели със Зуи, Мерал подкара полицейската си кола към квартала „Шейх Гарах“. Продължи малко по-надолу, докато пред очите му не се появи шестетажната каменна сграда, в която се помещаваше централното управление на Националната полиция. След като мина през пропуска, той паркира и влезе през въртящата се врата. Попадна в хладно и тихо фоайе с излъскан бял мраморен под и рецепция, зад която стояха няколко униформени мъже. Малко зад тях имаше витрина с мостри на различни взривни устройства, както и табела, показваща средствата за предотвратяване на кражби с взлом.
Под връх Елгон в Източна Африка живее племе, което вярва, че хората имат по две души — едната съществува, защото другата я сънува. В един сън от предишната нощ Мерал сякаш се бе срещнал с този, който го сънува. Застанал пред гроба на Христос, двойникът на Мерал го гледаше в очите, като същевременно сочеше племенника на Майо, Шломо. Той се мръщеше съсредоточено и почукваше леко по каменната стена на гробницата. Беше долепил ухо до нея и слушаше. Изведнъж една красива синя роза разцъфна на мястото, на което той чукаше. Шломо я откъсна от стената с победоносен вик: „Аха!“ После се разнесе силен тътен, стената се отвори и вътре се откри малка тайна стая. Там стоеше Моузес Майо и гледаше Мерал. Увит в бял погребален саван, Майо носеше шапка с увиснала периферия и пристегнат шлифер, който приличаше на този на Хъмфри Богарт от „Казабланка“. Той издиша леко дима от цигарата си и каза провлачено: „Знам доста начини, при които не би възникнало съмнение. Сега разбираш защо никога не планирам толкова напред.“ Майо вдигна ръка, посочи Шломо и заяви тайнствено: „Следвай газелата!“
Така сънят свърши.
— С кого желаете да се срещнете, господине?
— С инспектор Шломо Урис.
— Стая шестстотин двайсет и две. Качете се.
Племенникът на Майо вдигна очи към посетителя. Седеше зад бюрото, не носеше вратовръзка, а яката на светлосинята му риза с къси ръкави беше разкопчана. Върху нея се открояваха яркочервени тиранти. Когато Мерал влезе, той бе сложил краката си на бюрото и целеше със смачкани на топка формуляри зеленото метално кошче в ъгъла.
— О, здравей, Мерал! Остават ми само три удара. Седни.
Мерал зае място пред бюрото и се огледа. Роднинската връзка с Майо си личеше — една от стените беше изцяло покрита с плакати, преди всичко от рок концерти. В средата се открояваше огромен по етер на супергероя от комиксите Капитан Марвъл.