— Кой е? Кой чука? — извика Самия.
— Мерал.
Очите й се разшириха за миг.
Тя стана, затвори дневника и го пъхна в едно чекмедже.
— Добре! — извика. — Идвам веднага!
Медицинската сестра пооправи набързо дневната, след което се затича към вратата и надникна през шпионката. Отвори трите ключалки и погледна навън. Лицето на Мерал беше безизразно. Той носеше униформа и черно кожено куфарче в ръка.
— О, здравей, Мерал — каза небрежно тя.
— Здравей, Самия. Съжалявам, че те безпокоя. Имаш ли нещо против да вляза за малко?
— Шегуваш ли се? — отговори тя веднага, но се овладя. — Искам да кажа, разбира се. Влизай.
Мерал прекрачи прага, а Самия затвори вратата, с което рязко заглуши смеха на двете деца, които си играеха на горния етаж. Краката им тропаха в непредсказуем, щастлив ритъм.
— Нека седнем в кухнята — предложи сестрата и махна с ръка. — Там е по-топло заради фурната и котлоните. Пуснала съм всички. Отоплението не работи. Проклетият хазяин е виновен. Сигурно го прави нарочно. Обзалагам се, че евреите горе имат парно. Хайде, сядай. Ела тук, до печката.
— Благодаря.
Докато оставяше коженото куфарче на пода, полицаят продължаваше да оглежда дневната. Три от стените бяха боядисани в розово, а четвъртата беше изрисувана със сини цветя.
— Много хубав апартамент — отбеляза той.
— Дупка е, но се опитвам да го освежа.
— Харесва ми стената с цветята.
— Да, това са любимите ми цветя — каза тя. — Сини ириси. Не мога да повярвам, че дойде. Искаш ли кафе? Ще ти направя веднага.
— О, не, недей! Не се притеснявай, Самия.
— Стига, не е проблем.
Самия стана и започна да вади някакви неща от един шкаф.
— Обичаш ли розова вода в кафето?
— Да, благодаря.
— Е, какво има? Да не би да се занимаваш с някой случай в нашия квартал?
— Какво е това на прозореца ти, Самия?
— Кое?
— На прозореца ти — повтори той. — Ето там.
Мерал посочи задната част на пластмасов торс в естествен ръст, поставен на перваза на един от прозорците. Беше хилещ се вампир с дълги нокти, стиснал кинжал в ръка.
Самия го погледна, след което пак се обърна към печката и кафето.
— О, затова ли си дошъл? Някой да не се е оплакал?
— Не, никой не се е оплаквал, но защо си го сложила там?
— За да ме пази. Хората го виждат и си мислят, че тук живее смахнат човек. Не искат да си имат вземане-даване с него. Лудостта ги плаши наистина.
— Кого плаши?
— Знаеш кого, крадците. Всички. Нощно време го осветявам с фенер, Мерал. Изглежда страшен.
Мерал я наблюдаваше безизразно, докато тя отмерваше фино смляното кафе в малко медно джезве с дълга дръжка.
— Самия, аз не отговарям за този район — каза той, — но доколкото знам, е най-безопасният в цял Йерусалим. Тук почти няма обири и грабежи.
— Точно там е проблемът. Според теорията на вероятностите вече е време нещо да се случи.
Мерал не отговори.
Сестрата сложи джезвето на котлона и седна срещу Мерал.
— Имаш още въпроси за Уилсън. Така ли е?
— Не, не дойдох за това.
— Значи просто си се отбил?
— Може да се каже.
— Да не си болен? Сигурно си се объркал. Тук е апартамент 2Б. Името ми е Самия.
— Стига. Донесох ти подарък.
— Шегуваш се.
— Не, не се шегувам.
— Какво е?
— След кафето — отвърна Мерал.
— О, значи е изненада. Да не е призовка?
— Не, не е призовка.
— Хубаво или лошо?
— Никога не бих ти донесъл нещо лошо.
— Да, знам.
Самия го наблюдаваше нежно, наклонила леко глава встрани.
— Изглеждаш различен, Мерал.
— Различен ли? Защо?
— Нямам представа.
— А ти ми се струваш малко тъжна — отбеляза той.
— Наистина ли?
— Да, малко. Заради Майо ли?
Сестрата сви рамене и кимна. После сведе глава и скръсти ръце на гърдите си.
— Да, донякъде.
— И аз съм тъжен.
— Без него ми е самотно.
— Нямаш ли други близки приятели?