— Не и като него.
— А родителите ти? Живи ли са? Имаш ли братя и сестри?
Самия поклати глава.
— Не, съвсем сама съм. — Тя вдигна глава и погледна към джезвето. — Точно като теб — добави с равен глас.
Мерал я наблюдаваше мълчаливо.
Самия пак се обърна към него.
— Почти е готово — каза тя. — Е, какъв е подаръкът, Мерал? Кажи ми! Какво си ми донесъл? И защо? Хайде, говори! Какво става?
— След кафето — отсече той.
— Ех, обичаш да ме дразниш!
Скоро Самия сервира кафето и двамата започнаха безгрижен разговор.
— Йерусалим е ужасен град — заяви Самия. — Никъде няма мексикански ресторант. Евреите сигурно си мислят, че мексиканците са араби, които наричат азиатската ракия текила.
— Самия, това са глупости. Йерусалим е пълен с арабски ресторанти.
— Е, да, разбира се. Ако затворят и тях, ще е прекалено очевидно.
— Така ли?
— Ами да. И затова пъдят латиносите.
Сестрата изпи кафето си и остави чашата.
— Е, Мерал, кафето свърши. Какво си ми донесъл?
Мерал отвори куфарчето и извади два предмета. Остави ги на масата и заяви:
— Ето. Успях да ги взема за теб. Преди това обаче исках да изпиеш нещо топло.
Очите й се изпълниха с тъга и спомени. Самия се втренчи в туристическия плакат с крайбрежието на Калифорния, който някога бе висял на стената в кабинета на Майо. Тя го взе внимателно.
— Благодаря ти, Мерал. Ще го пазя. Наистина. Беше негова мечта, сигурно знаеш. Или може би не. Копнееше един ден да отиде да живее на това място. Беше влюбен в някого там.
— В Кармел ли?
— Да, в Кармел. Каза, че щял да се радва, ако само може да я вижда от време на време, в магазина или на улицата. Да й маха с ръка и да я поздравява. Или да се запознае със сина й.
— А коя е тя? Знаеш ли?
— Не, не спомена името й. Някаква кинозвезда. Към края, когато беше много болен, говореше непрекъснато за нея. — Самия остави календара до другия подарък, детската снимка на Майо и Мерал. — Колко хубаво! — добави тя и я взе. — Благодаря ти, Мерал. Ти си сладур. Истинско съкровище. Още кафе?
— Не, благодаря. — Мерал погледна часовника си и стана. — Трябва да тръгвам. О, не, почакай! — възкликна той и седна отново. — Нося ти още нещо.
Бръкна в куфарчето и го извади.
— Табелата с надписа за супата и фидето ли?
— Не, Самия. Не е спомен от Майо. Друго е. Не е толкова важно, но така и така съм тук…
Мерал извади телетипно копие на снимка, изобразяваща мъж във военна униформа, и я показа на сестрата.
— Получих я днес — обясни той. — Малко е вероятно, но все пак не е ли това мъжът, когото си видяла в апартамента на нашия добър приятел Уилсън?
— Боже мой!
— Той ли е?
— Да, така мисля.
— Сигурна ли си?
— Да, почти. Дай да видя.
Самия взе снимката и я разгледа внимателно.
— Да, сигурна съм — каза тя накрая. — Той е.
Самия я остави и вдигна очи към Мерал.
Полицаят изглеждаше дълбоко замислен.
— Работата сериозна ли е? — попита сестрата. — Кой е той?
— Човек, който беше изчезнал, но се появи отново.
Самия скръсти ръце на гърдите си и изчака Мерал да прибере снимката в куфарчето. Той сложи черната барета на главата си и я намести.
— Значи така, а? — каза тя. — Разпита ме хубаво и сега пак се връщаш на работа?
— Няма друг начин.
Полицаят замълча за дълго, вперил очи в масата. Чуваше се единствено свистенето на запалените газови котлони.
— Добре — заяви той накрая.
— Добре?
Мерал я погледна изненадано.
— Не съм си давал сметка, че косата ти е толкова дълга и чуплива.
— Да, вие, полицаите, носите хубави черни барети, а ние трябва да си слагаме онези гигантски бели неща на главите. Защо на касинката ми има голяма Давидова звезда? Нали съм арабка? Защо да не е фалафел или пържено кибе! Белият фон може да мине за кисело мляко.
Мерал я изгледа нежно, след което рязко се изправи.
— Наистина се налага да тръгвам — каза той. — Чака ме много работа.
Самия се подпря на ръба на масата и стана.
— И мен. Имам да върша куп неща. Все пак се радвам, че дойде.
— Няма проблем.
— Аха.
Докато минаваха през дневната, Мерал спря пред стената със сините ириси.