Итало Калвино
Динозаврите
Неизвестни остават причините за бързото изчезване на динозаврите, които еволюирали и израснали по време на триаския и юрския период на мезозойската ера и в продължение на 150 милиона години били неоспорваните владетели на континентите. Изглежда, не са могли да се нагодят към големите промени в климата и растителността, които станали през кредния период. В края на тази епоха всички те измрели.
— Всички, освен мен — уточни Qfwfq, — защото и аз за известен период от време бях динозавър: за около петдесетина милиона години. И нека ви кажа, че не съжалявам. Да бъдеш динозавър по онова време беше съвсем естествено — всеки ни уважаваше и почиташе.
По-късно нещата се промениха, излишно е да ви разказвам подробностите; заредиха се какви ли не неприятности, поражения, грешки, съмнения, предателства, болести и мор. По земята бе тръгнало друго население, което бе наш враг. Нападнаха ни от всички страни, много ни се струпа. Сега някои казват, че страстното ни желание да бъдем унищожени било част от психиката на динозаврите още открай време. Не знам дали това е вярно, такова чувство не съм изпитвал никога, а ако другите са го изпитвали, то е, защото вече са се чувствали загубени.
Предпочитам да не се връщам със спомените си в епохата на големия мор. Тогава не ми се вярваше, че ще прескоча трапа. Спаси ме само дългото и отчаяно бягство. Прекосих безкрайни гробници от оглозгани скелети, от които само някой гребен, някой рог, плочица от броня или люспено парченце кожа напомняха за древния блясък на живите същества. Над тези останки сега работеха човките, клюновете, зъбите и вентузите на Новите — сега господари на планетата. Като престанах да виждам повече следи от живи и мъртви, спрях.
По ония пустинни плата прекарах безкрайни, дълги години. Бях надживял опасностите и засадите, епидемиите, глада и студа, но бях сам. Да остана вечно сам там горе повече не можех, затова взех да се спускам надолу.
Светът се беше променил — не можех да позная ни планините, ни реките, ни растенията. Когато за пръв път зърнах живи същества, се скрих: беше едно стадо от Новите, дребни, но силни екземпляри.
— Хей ти! — викнаха ми те, щом ме видяха. Останах учуден от фамилиарния им тон и побягнах, но те ме настигнаха. От хилядолетия бях свикнал да всявам ужас край себе си и да изпитвам ужас от реакциите на другите. А този път като че ли не правех дори впечатление.
— Хей ти! — подвикнаха ми и се приближиха; не изглеждаха нито уплашени, нито враждебно настроени, сякаш нямаха пред себе си чудовище.
— Защо тичаш бе? Какво те прихваща? — попитаха ме те задъхани. Искали само да им посоча пътя за някъде си. Заекнах, че не съм от тези места.
— Защо бягаше бе? Да не си видял… динозавър? — рече един от тях, а другите се засмяха. Но в тоя им смях за пръв път усетих нотка на безпокойство — смееха се някак насила. А друг от тях добави сериозно:
— Не ги споменавай дори на смях. Не знаеш какви са…
Така значи, ужасът от динозаврите беше останал и у Новите, които изглежда от доста поколения не бяха срещали такива като мен, затова не ги и познаваха. Продължих пътя си. Бях станал по-внимателен и все пак нямах търпение да повторя същия експеримент.
До един извор видях девойка от Новите да пие. Беше сама и полека-лека се доближих. Проточих врат да пийна и аз, до нея, и вече предчувствах отчаяния й вик и задъханото й бягство, щом ме съзре. Щеше да вдигне тревога, Новите щяха да се притекат, да се нахвърлят отгоре ми… В същия миг вече съжалявах за постъпката си. За да се спася, налагаше се веднага да я унищожа… чудех се дали не мога незабелязано да се измъкна, когато девойката се обърна към мен и ме попита:
— Студена е, нали? — и взе да разговаря любезно, както обикновено се разговаря с чужденци, разпитвайки ме отдалеч ли ида, настигнал ли ме е по пътя дъжд или съм имал хубаво време. Никога не съм си представял, че с нас, динозаврите, може да се говори по този начин, и стоях в очакване като онемял.
— Аз все тук идвам да пия — каза тя, — при „Динозавъра“.
Сепнах се и втренчено я погледнах.
— Да, да, така го наричаме. Извора на динозавъра, още от стари времена. Разправят, че някога тук се криел динозавър, един от последните, и който идвал да пийне водица, звярът скачал отгоре му и в миг го разкъсвал… ох, майчице!
Искаше ми се да потъна в земята. Сега ще разбере кой съм, мислех си, сега ще ме огледа и ще ме познае. Засрамен, стоях с наведени очи и сучех опашката си, не знаейки къде да се дяна. Толкова силно бе нервното ми напрежение, че когато тя усмихната се сбогува с мен и продължи пътя си, почувствах се уморен, сякаш излизах от сражение. Не бях в състояние да й кажа дори сбогом.