Продължих да гледам скелета на моя събрат и сякаш виждах моите собствени оглозгани кости, моите собствени черти, врязани в скалата — всичко, което сме били и сме престанали да бъдем: нашето величие, нашите грешки, нашата разруха.
Сега тези останки щяха да послужат на новите нехайни завоеватели на планетата да означат това случайно за тях място като „Заслона на динозавъра“ или нещо подобно. Не трябваше да позволя това. Истинската природа на динозаврите трябваше да остане скрита. През нощта, докато Новите спяха около скелета, украсен със знаменца, пренесох и зарових кост по кост моя скъп покойник.
На сутринта Новите не намериха никаква следа от скелета, но не останаха дълго да се чудят. Това беше нова загадка, която се прибави към многото загадки, свързани с динозаврите. Те бързо я прогониха от умовете си. И все пак гледката на скелета остави у тях някаква следа. За всички тях представата за динозаврите беше свързана с тъжния им край, затова и в историите, които сега разказваха, се чувстваше нотка на съжаление. Това тяхно съжаление ме дразнеше най-много. Какво беше това тяхно преклонение? Ако някога някой род е имал толкова богата еволюция, толкова дълго и щастливо царство, това бяхме ние. Изчезването на нашия род бе грандиозен епилог, достоен за миналото ни. Какво им побираха главите на тия глупаци от всичко това? Щом ги чувах да оплакват нещастните динозаври, идеше ми да ги подиграя и да им разкажа невероятни, измислени истории. Така или иначе, истината за динозаврите нямаше да бъде разбрана от никого и щеше да остане тайна, която щях да запазя само за себе си.
По същото време група скитници спря в селището. Сред тях имаше една девойка. Щом я зърнах, тръпка ме прониза. Ако очите не ме лъжеха, във вените й не течеше само кръвта на Новите — беше мулатка, динозавърска мулатка. Даваше ли си тя сметка за това? Изглежда, че не, ако се съди по нейната непринуденост. Може би някой от прадедите й да е бил динозавър — тъй явно в нея изпъкваха особеностите на нашия род, в движенията, в походката. Беше грациозна и весела. След нея тръгна веднага цяла тумба от ухажьори, а сред тях най-настойчив и влюбен беше Zahn.
Започваше лятото. Младежта имаше празник на реката.
— Ела с нас! — покани ме Zahn, който след толкова свади се опитваше да се сприятели с мен. Малко след това го видях да плува до мулатката.
Приближих се до Папратов цвят. Може би беше дошъл моментът да се обясним.
— Какво сънува тази нощ? — попитах, колкото да поведа разговор.
— Видях един ранен динозавър, който се гърчеше в агония — рече тя с поглед, забит в земята. — Благородната му и нежна глава клюмаше, а той страдаше, страдаше… Гледах го и не можех да откъсна очи от него, но почувствувах, че изпитвам леко удоволствие, като го виждам да страда…
Устните на Папратов цвят се изпънаха и устата й се изкриви в зла гримаса, която досега не бях забелязвал. Искаше ми се да й покажа, че в тая нейна игра на двусмислени и мрачни чувства не желаех да участвам. Обичах да се радвам на живота, чувствах се наследник на щастлива раса. Взех да подскачам и танцувам около нея, удрях с опашка в реката и я пръсках с вода.
— Само тъжни приказки знаеш! — казах й шеговито. — Остави всичко, ела да танцуваме!
Не ме разбра и направи някаква гримаса.
— Ако не танцуваш с мен, ще поканя някоя друга! — рекох. Взех мулатката за лапата, измъквайки я под носа на Zahn, който ни изгледа да се отдалечаваме, без да разбира нищо, толкова беше вглъбен в любовното си съзерцание, но изведнъж подскочи, ужилен от ревност. Много късно — аз и мулатката бяхме скочили в реката и плувахме към другия бряг, за да се скрием в храстите.
На следващата сутрин керванът със скитниците трябваше да замине. Мулатката се съгласи да прекара нощта в храсталаците с мен и, нека призная, любовният ни изблик бе взаимен.
Впрочем, това бяха мимолетни случки на един иначе спокоен живот, лишен от събития. Бях оставил да потъне в забрава истината за мен и ерата на нашето царство. За динозаври повече не се говореше, а може би и никой вече не вярваше, че някога са съществували. Папратов цвят също бе престанала да ги сънува.
Когато тя ми разказа:
— Сънувах, че в една пещера беше останал единственият от един род, чието име не помнеше никой. Отидох да го попитам за името му; не виждах в тъмното нищо и макар, без да мога да го опиша, да знаех кой беше и как изглеждаше, дори не можех да разбера той ли отговаря на моите въпроси или аз на неговите… — За мен това беше знак, че между нас е започнало любовно разбирателство, което търсех, откак бях спрял първия път на извора и не знаех ще отърва ли кожата.