Оттогава научих много неща и най-вече начина, по който динозаврите побеждават. Преди вярвах, че изчезването на събратята ми е великодушно преклонение пред поражението; сега знаех, че динозаврите колкото повече изчезват, толкова повече разпростират властта си в обърканите умове на тия, които остават след тях, над много по-обширни гори от тия, които покриват континентите. От сянката на страха и съмненията, легнала над невежи поколения, динозаврите продължаваха да подават дълги вратове и остри нокти, а името им да господства и да увековечава присъствието им в отношенията между живите същества. Сега, когато бе заличено и името, очакваше ги единствено да се отъждествяват с немите и анонимни щампи на мисълта, посредством които понятията получават форма и съдържание — както от Новите, така и от ония, които щяха да дойдат след тях.
Огледах се: за селището, в което пристигнах като чужденец, вече можех да кажа, че е мое, моя можех да нарека и Папратов цвят, по начина, по който може да го каже един динозавър. Затова кимнах мълчаливо на Папратов цвят за сбогом, напуснах селището и си отидох завинаги.
По пътя гледах дърветата, реките и планините и вече не можех да отлича ония от времето на динозаврите от тия, които се бяха появили после. Край леговищата си се бяха настанили скитници. Отдалеч познах мулатката, все тъй апетитна, макар и леко напълняла. Не исках да ме види и се скрих да я погледам от гората. След нея вървеше синчето й, което току-що бе проходило и едва се крепеше на краката си, като размахваше опашка. Колко отдавна не бях виждал малък динозавър от толкова чиста порода, тъй изпълнен с динозавърско самочувствие и в същото време неподозиращ нищо за своето потекло!
Причаках го в една просека в гората, за да му се порадвам как играе, като гони пеперуди и хвърля шишарки. Приближих се — това беше синът ми!
Погледна ме с любопитство.
— Кой си ти? — попита ме.
— Никой — рекох му. — А ти кой си? — попитах го на свой ред.
— И таз хубава! Всички знаят, че съм от Новите! — рече момчето.
Именно това очаквах да чуя. Погалих го по главичката, казах му: — Браво! — и си тръгнах.
Прекоси долини и равнини, докато най-сетне стигнах до някаква гара, взех влака и се смесих с тълпата.