— Представиха ли се по устав и уведомиха ли ви ясно за касаещата ви заповед?
Корбо не отговори веднага. Погледът, с който фиксираше Майлс, се изостри.
— Трябва да призная, милорд — бавно каза той, — че не успях да декодирам в думите на сержант Тучев „Дигай гащите, любовнико, и целуни мутантката си за довиждане“ съответната заповед, а именно „Адмирал Ворпатрил нареди целият бараярски личен състав да се върне на корабите“. Поне не веднага. Току-що се бях събудил.
— Представиха ли се?
— Не… вербално не се представиха.
— Показаха ли някакъв документ за самоличност?
— Е… бяха в униформи, с патрулни нашивки на ръкавите.
— Разпознахте ли ги като представители на флотската сигурност, дошли по служба, или решихте, че се касае за частно посещение — двама другари, които търсят отдушник за расовата си неприязън в извънработно време?
— Ами то… ъъ… вижте, двете неща не се изключват взаимно, милорд. Така поне показва опитът ми.
„Хлапето го е схванало правилно, за жалост.“ Майлс дълбоко пое дъх.
— Ясно.
— Реакциите ми бяха забавени, още не се бях разсънил. Когато започнаха да ме блъскат, Гранат Пет помислила, че искат да ме наранят. Ще ми се да не се беше опитвала да… Тучев го ударих чак след като я повали от плъзгача й. От този момент… всичко отиде по дяволите. — Корбо сведе яден поглед към краката си, обути в затворнически чехли.
Майлс се облегна назад. „Хвърли въже на момчето. Дави се.“ Каза меко:
— Знаете ли, все още нищо не е загубено, що се отнася до кариерата ви. Технически погледнато, не се водите дезертьор, поне докато властите на станция Граф ви държат затворен против волята ви. Същото се отнася и за бойния патрул на Брюн, който също е тук. За известно време поне законът няма да има претенции към вас. Обучението ви за скоков пилот и операцията по имплантирането биха ви направили твърде неприятна загуба за Империята. Ако подходите разумно, все още има шанс да се измъкнете чист от ситуацията.
Лицето на Корбо се изкриви болезнено.
— Аз не… — почна той.
Майлс измрънка окуражително. Корбо избълва:
— Въобще не я искам повече проклетата ми кариера. Не искам да съм част от — и размаха ръка, останал без думи — от това. От тази… идиотщина.
Като потисна немалка доза обхаванало го съпричастие, Майлс попита:
— Какво е настоящото ви положение? Какъв срок от назначението ви е изминал?
— Подписах договор за един от новите петгодишни курсове, с опция да бъда преназначен или да мина в резервите за следващите пет. Минаха три години, остават ми още две.
Когато си на двайсет и три, напомни си Майлс, две години все още изглеждат твърде дълго време. Корбо едва ли можеше да е нещо повече от чиракуващ младши пилот на този етап от кариерата си, макар че назначението му на „Принц Ксав“ говореше за по-висока оценка.
Корбо поклати глава.
— През последните дни погледнах по друг начин на нещата. Поведение, което бях смятал за нормално, шегите, вицовете, въобще начинът, по който се държим всички — всичко това сега ме дразни. Като камъче в обувката. Хора като сержант Тучев и капитан Брюн… Господи! Винаги ли сме били толкова ужасни?
— Не — каза Майлс. — Били сме много по-отвратителни. За това мога да свидетелствам лично.
Корбо го погледна изпитателно.
— Но ако всички прогресивно мислещи хора бяха избрали да се махнат, както вие се каните да направите сега, нито една от промените, които настъпиха през последните двайсетина години, нямаше да се случи. Променили сме се. И можем да се променим още. Не моментално, не. Но ако всички свестни хора се откажат и само идиотите останат да ръководят шоуто, това няма да е добре за бъдещето на Бараяр. А мен ме е грижа за него. — Постресна се, внезапно осъзнал колко вярно всъщност е това твърдение и колко страстно бе започнал да вярва в него напоследък. Сети се за двата репликатора в онази зорко охранявана стая в Дом Воркосиган. „Като малък бях убеден, че родителите ми могат да оправят всичко. Сега е мой ред. Мили Боже, как стигнах дотук?“
— Никога не съм си представял, че може да съществува място като това. — Неспокойният жест на Корбо този път обхващаше, досети се Майлс, целия Квадикосмос. — Никога не съм си представял жена като Гранат Пет. Искам да остана тук.
Майлс бе обзет от неприятното чувство, че пред него седи млад човек, който е на път да вземе решение с дълготрайни последици под влиянието на временен стимул. На пръв поглед станция Граф беше привлекателна, да, но Корбо бе израснал в просторна земя с истинска гравитация, истински въздух — щеше ли да се адаптира, или щеше да бъде пометен от техноклаустрофобията? А и младата жена, заради която се канеше да захвърли всичко постигнато, беше ли тя достойна за такава жертва, или за нея Корбо бе само временно забавление? Или пък, с течение на времето, лоша грешка? По дяволите, та те се познаваха съвсем отскоро — никой не би могъл да знае какво ги чака, най-малко от всички Корбо и Гранат Пет.