Дотук с шикалкавенето. Не можех да го разтакавам повече, нито да играя игрички. Веднага щом загубеше доверие в мен, той щеше да погне всички, които обичам.
Остави ме с мъжа с очилата и се отдалечи, за да провери телефона си. Носеше два на колана си. В момента използваше обикновен модел с капак като моя телефон с предплатената карта. Бях го виждал да говори по него и телефонът, изглежда, беше за заповеди, свързани с работата му.
— Време е да тръгвам — обяви Линч.
21.
Когато се прибрах вкъщи, Ани говореше по безжичния телефон в дневната.
— Татко. Татко… — Тя викаше и се опитваше да каже нещо, но не успяваше. — Малко е късно за това. Сватбата е само след няколко седмици.
Напоследък Лорънс Кларк пътуваше много в чужбина — в Близкия изток и Южна Америка.
Приготовленията за сватбата ставаха все по-напрегнати. Вече беше ясно, че клановете Форд и Кларк ще се взривят, когато се смесят. С Ани два дни се чудихме за хотелите. Исках да съм близо до баща си и семейството, но те не можеха да си позволят хотела, който беше избрала бабата на Ани. А семейство Кларк не биха стъпили на място, което предлага безплатна закуска.
Ентусиазмът на баща ми беше друг проблем. Той току-що ми беше казал още две имена на хора, които да поканим. След толкова години в затвора нямаше търпение отново да събере семейството ни. За жалост половината от гостите му бяха починали или бяха зад решетките. Татко, изглежда, мислеше, че неговият дял от списъка с гостите е брутен, не нетен, и затова продължаваше да добавя имена, когато поканените на първо място не можеха да дойдат, и това ни побъркваше с Ани.
— Мисля, че има един братовчед… — казваше той и претърсваше някое чекмедже за някое от старите тефтерчета с адреси на мама.
Нищо чудно, че обаждането на Кларк ядоса Ани.
— Добре — каза тя, без да си прави труда да прикрива гнева си. — Ще го изпратя на адвокатите.
Затвори, без да каже „дочуване“. Влязох в дневната, очаквайки, че тя ще е разстроена, но не предполагах, че ще захвърли телефона на дивана. Улових го, когато отскочи към дървения под.
— Господи — възкликна Ани. — Някога чувствал ли си се така, че ти идва да убиеш някого?
Наклоних глава на една страна. Да, бях се чувствал така, при това много пъти. Въпросът беше странен, като се имаше предвид всичко, което бяхме преживели.
— Съжалявам — добави тя. — Беше шибаният ми баща.
Замислих се върху възможностите.
— Ако го убием, ще спестим един куверт, но вероятно ще трябва да намерим на кого да дадем смокинга му. Затова го наречи хвърляне на жребий. Оставям на теб. Какво е направил този път? — попитах.
— Той и баба ми. Променят всичко. Това е прекалено. Мисля, че искат да направят сватбата толкова скъпа, че аз да се чувствам в неизгодна позиция и задължена. Вече нямам време да се занимавам с това. А сега трябва и да ходя в Пало Алто по работа.
— Кога?
— Полетът ми е след час.
Ани току-що беше спечелила голям случай, свързан с интелектуална собственост. Затова партньорът й я беше повикал да говорят в клуб „Космос“. Той искаше тя да осъществи стратегията на национално ниво.
На бюрото пред нея имаше фактура от „Оскар де ла Рента“ — булчинската рокля. Слава Богу, не видях цената.
— Следващия път, когато баща ти те тормози, кажи му, че не се нуждаеш от парите му.
— Скъпи, сватбата става доста скъпа. Сигурен ли си?
Пликът с парите от Линч в джоба ми беше толкова дебел, че ми беше трудно да седна.
— Абсолютно — отвърнах. — Аз ще се погрижа. Но има ли и нещо друго? Баща ти прибягва до този ход от известно време.
Ани беше споменала нещо за адвокати по телефона.
— Той прави луди търговците.
— Опитва се да промени условията ли?
— Не се тревожи за това.
Погледнах към масата, където бяха договорите.
— Да му върнат парите ли? — попитах.
Ани въздъхна дълбоко. Предположих, че познах.
Започнах да се смея.
— В случай, че отмениш сватбата ли? — Поклатих глава. — Застрахова се.
Лорънс Кларк може би се тревожеше, че работата ще се развали. Последния път, когато бяхме в дома му, той беше свел откритата си ненавист към мен до тлеещо презрение. Остави ме на дресьора на кучетата и аз прекарах следобеда с хрътките. Може би се беше отказал. Сигурно знаеше, че така или иначе сватбата ще се състои. Харесваше ми да мисля, че съм спечелил малко уважение, отказвайки се от парите му.
— Такава му е работата — каза Ани.
— Чудесно. Ще поема другата част на залога. А ти?