Потеглихме към Ню Йорк. Трябваше да знам какво точно се случва в Деня на Федералните — кога Комитетът във Вашингтон взима решението си и кой има достъп до директивата между Вашингтон и Ню Йорк, и затова започнах да звъня на хората, които бях намерил с обажданията си от социалното инженерство.
Научих малко, но ценни неща. Директивата беше най-добре пазената правителствена информация освен националната сигурност. И в това имаше логика. Само една промяна на десетична запетая в директивата, например целевия лихвен процент, можеше да преобърне световната икономика. Обозначена като „Клас I Федерален комитет за операции на открития пазар — поверителна и контролирана“ (ФР), директивата беше на разположение на шепа хора извън Управителния съвет на Федералния резерв, на строга класифицирана основа. Старшият вицепрезидент, моят фен на „Ред Сокс“, беше един от тях. Въпреки всичко, което научих, не можах да разбера по какъв начин предават информацията от Вашингтон в Ню Йорк.
Джак предложи свой план:
— Мисля, че Ню Йорк е грешка, Майк. Те трябва да занесат директивата в Министерството на финансите във Вашингтон, нали?
— На ръка — отвърнах.
— И аз така си мислех. Ами, ако се представим за получателите в някакъв бутафорен офис?
— Да проникнем в Министерството на финансите и да нагласим бутафорен кабинет, без никой да забележи?
— Нещо такова. Или да причакаме куриера, да го заплашим с пистолет, или да се представим за други куриери и той да ни я даде да я пазим.
— Говориш ужасни глупости като от ситуационната комедия „Островът на Гилиган“.
Той потърка чело.
— Знам. Гадна работа. Блокирал съм.
Джак се беше побъркал. Не беше играл с толкова висок залог.
Пристигнахме в Манхатън малко след обяд и спряхме на паркинг на Пърл Стрийт. Джак вдигна яката на шлифера си, за да скрие лицето си, а после извади вестник от раницата си.
Слязох от колата. Не бяхме спирали по пътя. Краката ми бяха толкова схванати, че вървях така, сякаш съм бил в морето две седмици.
— Имаш ли нещо подозрително в раницата си? — попитах.
— Разбира се.
— Остави го тук. Както и всичко, което не искаш ченгетата да намерят в теб.
Той изпразни съдържанието на раницата си в жабката — комплект шперцове, лютив спрей, сгъваема палка и автоматичен нож.
— Това ли е всичко?
— Да — отвърна Джак.
Отправихме се към Мейдън Лейн, минавайки под строително скеле. Започнах да съставям списък на колите, джиповете, обикновените обитатели на квартала, носачите, строителите, доставчиците и банкерите.
Завихме към целта, Банката на Федералния резерв, и нюйоркската борса. Сега краката ми се разтрепериха повече от страх. От охраната на банките, полицията и видеокамерите, наблюдаващи от всеки ъгъл, с изключение на Белия дом, това беше най-добре охраняваната сграда в САЩ.
Джак държеше вестника над главата си. Не валеше толкова силно, че да го използва. Грабнах вестника и го хвърлих в боклука.
— Ами камерите? — попита той.
— Приличаш на луд. Не привличай внимание към себе си.
Радвах се, че дойдохме по обяд. Имах списък с мишени, които исках да огледам. Купихме си хотдог и кафе от сергия на Либърти Стрийт и погледахме как тълпата минава покрай нас.
Банката на Федералния резерв е крепост, издигаща се на осемнайсет етажа над нивото на улицата. Черните порти от ковано желязо и огромните блокове от варовик и пясъчник излъчват сила и преди всичко непревземаемост.
Забелязах наблюдателните постове високо горе в ъглите на банката.
Дадох на Джак мобилния си телефон и му казах:
— Мисли като турист.
Обиколихме сградата, докато Джак правеше снимки. Бях изтрил звука на затвора на фотоапарата на телефона си, за да снимаме тайно и безшумно.
Гледана отгоре, сградата представляваше дълъг клин, разширяващ се от изток на запад. В южната страна, на Либърти Стрийт, имаше главен вход, който водеше към богато обзаведено фоайе. В северната страна, на Мейдън Лейн, имаше противоударна товарна рампа и оживен вход за служители и посетители. На всеки вход пазеха най-малко две ченгета. Всеки път, когато ме погледнеха, имах чувството, че ги зяпам от обява за издирван човек, с всичките подробности за убийството на Сакс, напечатани под лицето ми.
Банката на Федералния резерв беше добре охранявана денонощно, откакто бе отворила врати преди деветдесет години. Докато се обаждах тук-там, един икономист ми разказа анекдот. Банката е само на две преки от епицентъра на експлозиите и на 11 септември 2001 година се наложило да я евакуират. Впоследствие обаче заради сигурността била отзована дори полицията на Федералния резерв. Едва тогава осъзнали, че на вратите няма ключалки, и повикали ключар да постави няколко, за да оставят сградата без хора за пръв път от 1924 година.