Джак извади мобилния си телефон и продължи да върви. Говореше прекалено много, което означаваше, че е нервен. Двама пощенски служители качиха количка на тротоара и я забутаха към банката, без да минат през проверка на документите. Само кимнаха на ченгетата.
— Бинго — рече Джак.
Поклатих глава.
— Те ги познават. Твърде сложно е, пък и как ще влезеш, когато стигнеш до товарната рампа?
— През бара на ъгъла — отвърна той. — Бил съм там. Тоалетната е три етажа по-долу. Ако можем да влезем в тунелите и да проникнем в подземието на банката…
Видях, че към нас се приближава една жена. Тя беше Тара Полард от Мъри Хил, офис управител на Търговското бюро. Бях разгледал снимки на персонала от канцеларията на президента, пресслужбата и Търговското бюро, лицата, които по всяка вероятност имаха достъп до директивата, преди да бъде оповестена публично.
Тара Полард сигурно беше излязла да обядва и идваше към мен с храна за вкъщи. Погледнах табелката на гърдите й. Помагаше ми, че служителите на Банката на Федералния резерв носеха табелки с имената си.
— Стой тук — казах на Джак.
Тръгнах към нея, навел глава заради дъжда, бръкнах в джоба си и стиснах флашката в лявата си ръка. Ципът на чантата й беше дръпнат, но единият страничен джоб беше отворен до половината.
Минах покрай нея и пуснах флашката в джоба на чантата й. Като джебчия беше много по-лесно да даваш, отколкото да получаваш.
— Какво направи? — попита Джак, когато се върнах при него.
— Не сега.
— Къде е Бюрото, където трябва да влезем? В кулата ли? Аз ще бъда ли там?
В източния край на Банката на Федералния резерв се издигаше кула. Докато оглеждах зъберите, си помислих, че малко са се поувлекли с идеята за крепост. Сякаш щяха да отбраняват мястото с лъкове и стрели.
— Президентът е на десет часа. Бюрото е на девет.
— Тогава през тунелите — предложи Джак. — Открих стари карти в интернет, строителни планове от времето, когато са я изграждали.
— Млъкни! — срязах го. Той ме погледна гневно, но после забеляза ченгето, което минаваше покрай нас. Изчаках го да се отдалечи. — Трезорът е на двайсет и четири метра надолу, под метрото, Джак. Вграден е в земята. Три етажа от солидна стомана, тежи двеста и трийсет тона и е заобиколен от железобетон. Спуснали са го на дъното, а после са построили сградата около него. Цялата инфраструктура на Ню Йорк се намира отгоре. Има ли пробив в сигурността, натискането на един бутон го затваря и го прави водонепромокаем за двайсет и пет секунди. Може би влизането през тоалетните на бара точно в петък не е начинът да проникнем.
Промъкването в сградата беше моята специалност. Силата на Джак беше да минава покрай подозренията на хората.
— Тогава как ще влезеш? — попита той с малко обиден вид.
— Да караме едно по едно.
Вече бяхме научили всичко възможно за външния периметър и всеки, когото исках да видя през обедната почивка, се беше върнал. На ъгъла на улицата беше „Кати“, прекалено скъп магазин за сандвичи, който се рекламираше като сладкарница.
Влязох вътре, казах на Джак да поръча нещо и се отправих към тоалетната. Бях проверил предварително заведението. Намираше се близо до банката и имаше безплатен интернет. И двете неща бяха изключително важни. Качих се върху тоалетната чиния и повдигнах плочите на тавана.
Извадих от чантата си малка черна кутия с антена от едната страна и я свързах с разпределителната кутия на вентилатора на тавана. Кутийката беше по същество безжичен ретранслатор и щеше да улови по въздуха сигнала от камерата в банката и после да го изпрати обратно по интернет. Можех да гледам картината отвсякъде.
Следващата ни спирка беше служба за доставки. Сутринта бях сложил в кутия бейзболната топка и бях взел от баща си поставката. Той се беше проявил като майстор както винаги, въпреки че леярният завод „Форд“ беше затворен почти от трийсет години. Без да се забелязва, топката беше изтърбушена и вътре бяха поставени камера и резервна батерия. Обективът не се забелязваше, скрит зад пробитата точка на буквата „и“ в думата „серии“.
В кутията имаше разписка за подарък, на която бях написал дата отпреди няколко седмици, и учтива бележка от някой си професор Халоран от Университета на Чикаго. Той беше водещият автор на няколко от първите научни доклади на старшия вицепрезидент в университета и също почитател на бейзбола. Това го правеше приемлив дарител на моя троянски кон — бейзболната топка, която скоро щеше да заеме подобаващото място, насочена право към компютъра на старшия вицепрезидент, и да ми предава всичко, което той чете.