Обясних му какво ми трябва. Той се почеса с пръст по лицето, докато мислеше.
— За еднократна проверка, така ли? — попита.
— Да.
— Проучване на социалния статус? Ще проверят ли дали съвпада датата на раждане и други такива неща?
— Може би. По-добре да съм подготвен.
— Тогава ще трябва да намеря някой възрастен.
— Моля?
— Повечето от кражбите на самоличност в днешно време се извършват, като вземеш социалните данни на дете и ги продадеш на нелегален емигрант. Децата никога не проверяват документите си. Те не кандидатстват за работа. Научават, че самоличността им е открадната едва когато родителите им подадат заявления за заем за колеж и открият, че хлапето работи във фабрика за обработка на пилета от петнайсет години. Но за твоя случай ще ми трябва човек на твоите години. Ще се наложи да се обадя тук-там.
— С други думи?
— Приятели и семейство — три бона.
— Мога да си го позволя. Може ли да ги приготвиш за вторник?
Картрайт кимна.
— Проработи ли бейзболната топка?
— Още не съм онлайн — отвърнах.
— Това ли е единственият начин да влезеш?
— Пуснах и няколко флашки.
Той изръмжа неодобрително.
— Те ги знаят тези неща.
— Сигурен ли си?
— По-рано беше като ключ. Пускаш няколко. Ако сложиш във флашката снимки от сватба, деца или кучета, забрави. Те ще я раздадат из целия офис и ще повредят всички компютри. Но всеки шеф на охраната чете един и същи инструктаж. Много са придирчиви. Вече никой не използва автоматично възпроизвеждане. Понякога запечатват USB портовете. Трябва да внимаваш с пускането на флашките, иначе тайните служби ще почукат на вратата ти.
— Но не ФБР?
Той кимна.
— Тайните служби се занимават с банкови и компютърни измами, както и с фалшификации и охраната на президента. Има логика, нали?
— Логиката на Вашингтон.
— Знаеш ли името на мишената и какво точно работи?
— Да. Една жена в офиса и двама други.
— Имаш подкрепления на флашките?
— Какво имаш предвид?
— Сега най-модното е да вкараш троянски кон в смартфона и да се молиш да му включат USB, за да го заредят. Тогава можеш да използваш връзката с интернет на телефона и не се налага да се занимаваш с вътрешни мрежи и защитната стена на компанията. Но има много „ако“. Предлагам фишинг.
Този разговор беше малко неразбираем за мен, не заради техническата терминология, а защото я изричаше Картрайт. Както и баща ми, беше ми трудно да си го представя да използва нещо по-модерно от бездимен пепелник. Той се приближи до дивана и извади лаптоп от очукано дипломатическо куфарче. Донесе го на игралната маса и отвори някакъв уебсайт. Всичките приятели на Дерек бяха там — момичетата пред уебкамерата, странните руски фантастични игри и машините за кредитни карти.
Отместих поглед от лаптопа към Картрайт.
— Трябва да бъдеш на върха, Майк. В днешно време не е необходимо дори да си обуваш панталона, за да обираш хората. Знаеш какво е фишинг или зарибяване, нали? Онези имейли „въдици“, в които пише: „Моля, щракнете тук.“ Препращат те на линк, който открадва личните ти данни от компютъра ти. Изпращат троянски кон, специално пригоден за получателя. Виж какво, изпрати ми нейния имейл и достоверно звучащ произход за съобщението и някакви PDF или JPG файлове, които тя със сигурност ще отвори, и аз ще наглася нещата за теб.
— Благодаря — рекох. — Вероятно ще успея да напиша нещо още сега, ако имаш свободна минутка. Тя не трябва да има програма за пускане или да свали нещо, така ли?
— Не. Само ще прегледа файла и вирусът ще се инжектира. PDF файловете са много уязвими.
Той ми даде лаптопа, а после отиде и си наля още едно питие, докато аз пишех съобщението. Направих така, че прикрепеният файл да прилича на типичен вътрешноведомствен бюлетин, на какъвто бях попаднал в публичните им архиви. Картрайт го прегледа. Сигурно видя разтревоженото ми лице, когато си помислих за нарастващата ми сметка. Едва можех да си позволя сватба или банков обир и определено не и двете.
— Ще го изпратя — каза и си взе лаптопа. — Практиката ще ми бъде от полза, а ти със сигурност си хакнал няколко компютъра. Ще изпратя имейла довечера. И кой знае, може пък и флашките ти да свършат работа. Питие?
— Не. Трябва да тръгвам. — Станах, но после размислих. — Всъщност дай една бира. Каквато имаш.
Ани не беше в града и не ми се искаше да се мотая в безлюдната къща и да чакам Линч да опре пистолет в главата ми.
Картрайт отиде зад бара и ми донесе „Будвайзер“.
— Знаеш ли, жалко, че с баща ти станахте чисти. Нямам нищо против да помагам с детайлите и да запазим приятелството си, но никой не може да се сравни с баща ти. А ти… Ще кажа само, че се радвам, че се върна. — Той вдигна чашата си. — Макар и за малко, разбира се.