Какво не беше наред?
Огледах улицата. Наблизо чакаше друга кола, „Додж Чарджър“, с подкрепленията му. Бяха ме притиснали от две страни.
— Ето. — Посочих ъгъла на екрана. Едва се виждаше. Буквите бяха много бледи.
— Какво?
— Блясъкът. Това е знак за изход. Кабинетът е затворен. Камерата работи, но осветлението е изключено.
— В Бюрото ли?
— Да. И имам още нещо на етажа на изпълнителните директори. Имам очи навсякъде, където ще бъде директивата.
— И ще можеш да я виждаш?
— Би трябвало — отговорих. — Камерите току-що излизат онлайн. Мога да изтеглям пароли. Виждам вътре в офиса, където пазят секретната информация. Мога да ти дам онова, което искаш.
Той пусна лакътя ми. Насилието се изключи като електрически ключ. Беше патологично.
— Добра работа. Утре ще дойда пак, вероятно към пет. Искам да видя екрани, пароли и картина минута по минута за Деня на Федералния резерв. — Линч затвори лаптопа и седна зад волана. — Кажи на Ани, че съм се сбогувал.
Потегли, а аз тръгнах към дома си, за да се опитам да изгладя нещата с Ани. Тя вече беше в колата си и караше към мен по улицата. Видя ме и спря.
— Къде отиваш? — попитах.
— На вечеря с баща ми. Какво беше това? Държа се като пълен кретен.
— Дълга история.
Шофьорът зад нея натисна клаксона.
— Може ли да поговорим, когато се върна? — попита Ани.
Това не прозвуча добре.
— Разбира се — отговорих.
Тя вдигна стъклото и потегли.
Линч сякаш четеше мислите ми. Опитвах се да спечеля време, но той затягаше въжето. Приближавах се все повече до точката, откъдето нямаше връщане назад и където единствената ми възможност за избор щеше да бъде да извърша удара, после да чакам да видя какво ми е подготвила съдбата.
Но нещата бяха дошли твърде близо до дома ми и Ани. Линч беше преминал границата. Трябваше да намеря изход. Правилото за доносничеството беше елементарно — мъртвите не говорят. Но може би само щях да се доближа до границата, без да я преминавам. Може би щях да получа нещо за нищо.
Отворих портфейла си и извадих визитна картичка.
Емили Блум
Главен изпълнителен офицер
Охранителна фирма „Блум“
Номерът на мобилния й телефон беше написан на гърба. Извадих телефона си и го набрах.
27.
Двайсет и пет минути по-късно търсех Блум в главното фоайе на голямата къща в Джорджтаун, където тя ми беше казала да я намеря. Бях ходил в тази къща и преди. Принадлежеше на професионална домакиня, което е модно във Вашингтон. Беше се омъжила за пари, купила си бе красива къща в Ричардсън в романски стил на Кю Стрийт и беше започнала да организира купони, които харесваше да нарича „салони“, изкривявайки устни във френско произношение.
Не е трудно да поканиш на гости ВИП персоните. Въпреки цялата парадна власт на Капитолия, повечето сенатори и конгресмени живеят като колежани второкурсници по време на семестъра, спят по няколко в апартаменти на Капитолия и се задоволяват с храна за вкъщи и зърнени закуски. Някои дори спят в кабинетите си. Повечето се радваха на оправдание да се измъкнат от двустайния апартамент, претъпкан с политици на средна възраст по долни ризи.
И така, намирах се сред бляскавите съзвездия на вашингтонския светски елит. Купонът свърши в девет и половина и най-интересната дискусия беше за резултатите от проверките на Конгресната бюджетна комисия. Побъбрих с един лобист, когото познавах, докато той оглеждаше стаята, търсейки по-добър събеседник. Съзря огромен като кит мъж с кремав костюм и рече: „О, природният газ е тук“, а после се отдалечи от мен, както говорех.
Най-после видях Блум близо до бара. Трябваше да разбера за кого работи Линч и да намеря начин да го надхитря. Знаех, че той е подкупил някои ченгета, затова отиването право при властите беше минно поле, но Блум може би щеше да ми помогне да се ориентирам.
— Не си срещала нашите приятели от уличката, нали? — попитах.
— Не. А ти?
Тя взе две чаши с червено вино от подноса на сервитьор и ми даде едната.
— Може и да съм ги срещал — отвърнах.
Блум ми направи знак да я последвам. Прекосихме дневната и се отправихме към горния етаж. Тя мина през голяма спалня и влезе в кабинет с лавици на стените, отрупани с красиви старинни книги със зелени и кафяви кожени корици, вероятно купени от дизайнера, който бе изработил лавиците. С всичките престъпления и заплахи, които се въртяха в главата ми, аз се бях почувствал като натрапник и самозванец сред тези учтиви граждани на Вашингтон, сякаш ръцете ми все още бяха изцапани с кръв. Можех обаче да се отпусна малко пред Блум, доволен да знам, че тук има някой, който понякога минава по същите задни улички като мен.