Докато пресичахме по моста, забелязах някой да се отдалечава — як и набит южноазиатец със слушалка в ухото, виеща се към сакото на костюма му. Много приличаше на мъжа, с когото Блум едва не се беше сблъскала на вратата на фоайето.
Тя го изчака да завие зад ъгъла, а после се приближи до задната страна на хотела, покрай канала, и ме погледна по начин, който изобщо не ми хареса.
— Получих бележка за един мой приятел, който е отседнал тук. Надявах се да го изненадам, затова може би ще ми помогнеш.
— Ще говоря със служителите на рецепцията.
— Те са много досадни по такива въпроси.
— Да се върнем във фоайето. Може да се промъкнем до асансьорите и да се качим.
— Той е в апартамента с терасата. Всичко е електронно контролирано. Специален достъп.
— Можеш ли да му се обадиш и да го изненадаш долу?
Блум вече оглеждаше задната страна на сградата.
— Нали можеш да отваряш ключалки? — попита.
— Не, не, не.
— Но можеш.
— Можех. Някои, от време на време. Но това изисква шперцове и желание, а на мен ми липсват и двете.
Тя погледна към страничната врата в ъгъла, до отдушниците, скрити в храстите.
— Той е горе. Ще бъде страхотно.
— Ще ни арестуват.
— Познавам шефа на охраната на цялата верига хотели. Всичко ще бъде наред.
— Тогава му се обади.
— Няма време.
— Там има камера.
Тя извади ключодържателя си, светна с малка лазерна показалка върху стената до камерата и после я насочи право в очите ми.
Предположих, че знае този номер. Пристъпих напред и надникнах през ключалката.
— Съжалявам, Емили. Вече имам достатъчно неприятности.
Блум изцъка с език.
— Жалко. Вече става късно да се обадя на моя човек от ФБР… — Поклати глава. — Ами с кредитна карта?
— Не. Има нещо, което се нарича секретен патрон. Повярвай ми. Отварянето на свестни ключалки няма да стане.
— А това? — Бръкна в чантата си. Фенерчето й се отмести от камерата.
Хванах ръката й.
— Внимавай с лазера.
Тя извади фиба за коса.
— Теоретично ще ми трябват две фиби и пак няма да стане.
— Имам само една.
— Тогава изненадай приятеля си с цветя или му изпрати шампанско.
— Виждам, че не си падаш по това, Майк. Мислех, че ще си помогнем взаимно.
Бяхме напуснали територията на „услуга за услуга“ и стигнали до недвусмислено изнудване. Въздъхнах и погледнах фибата.
— Случайно да имаш фолио?
— Не.
Огледах се наоколо.
— Още по-добре. — На отдушника имаше фолио. Наведох се и откъснах парче. Блум нямаше да се откаже, докато не й направех демонстрация, за да задоволя желанието й и после да продължим по-нататък.
Алуминиевото фолио беше малко по-дебело от домакинското. Отворих ножа си и изрязах ивица, широка двайсет и пет и дълга пет сантиметра, а после я прегънах по дължината. Пробих шест процепа във фолиото близо един до друг и се получи нещо като пет пръстчета, които стърчат от фолиото. Всеки беше дълъг колкото широчината на нарез на ключ.
Използвайки фибата за коса, пъхнах алуминиевата ивица в ключалката, така че „пръстите“ да се изравнят с щифтовете, и натиснах докрай. Сложих върха на ножа в цилиндъра, завъртях и започнах да треса всичко като човек, който държи жица, по която преминава електрически ток.
Работата не беше фина. Блум ме наблюдаваше с нарастващо съмнение.
Мнозина ключари не си правят труда да отварят ключалките с шперц. Това ти дава само една възможност. Те правят нещо, което се нарича отпечатване. Когато отваряш ключалка, повдигаш всеки щифт на правилната височина. Отпечатването работи по обратния начин. Повдигаш ги догоре и бавно ги натискаш надолу до правилната височина.
Когато завъртях ножа, цилиндърът се превъртя и заклещи щифтовете. А когато го разклатих, щифтовете бутнаха пръстчетата, които срязаха фолиото до правилната височина, абсолютната водоравна линия, и после вече застанаха неподвижно. За разлика от отварянето с шперц, когато се направи добре, това не оставя следи за криминалистите. Не само че влизаш, когато използваш подходящи инструменти, но и ти остава работно копие на ключа.
Изобщо не очаквах, че ще стане, но докато обяснявах основните неща, се надявах, че ще прозвуча добре и Блум ще ме остави на мира.
Продължих да треса ключалката още една минута. Нямаше вълшебно отключване, нито завъртане на цилиндъра.
— Е, дотук бях… — рекох и после млъкнах, защото чух подрънкване на ключове. Пазач. — Трябва да тръгваме — прошепнах и отпуснах ръката си върху щифта. Ножът се завъртя. Цилиндърът също. Ключалката се отвори. Никога не съм бил по-нещастен от успеха си.