— Чудесно — отбеляза Блум.
Подрънкването на ключове се чуваше все по-близо и нямаше къде другаде да отидем, освен да влезем. Блум прекрачи прага, хвана ръката ми и ме повлече след себе си. Извадих фолиото и затворих вратата. Изкачихме се по стълбището до четвъртия етаж. Тя се заслуша на вратата и после ми направи знак да чакам.
Трийсетина секунди по-късно отвори вратата и аз съзрях в гръб още един азиатец с втален костюм, който мина покрай нас в коридора. Стори ми се, че носи кобур под лявата си мишница и нещо на колана.
Исках да попитам защо въоръжени мъже охраняват изненадата, но Блум тръгна. Последвахме азиатеца от разстояние, минахме покрай количка за пазаруване и зачакахме на ъгъла, докато той се скри от погледа ни. Блум се приближи до врата на хотелска стая, която се отключваше с електронна карта, и сложи ръка на дръжката.
— Вътре ли е приятелят ти? — попитах. — Защо не почукаш?
— Някога бил ли си на парти изненада?
— Не и на такова. — Исках да се махна от коридора, скритите камери и частната охрана. — Трябва ти телена закачалка за дрехи или тънко метално парче — казах и се огледах наоколо. Стандартната процедура за хотелски врати беше да бръкнеш отдолу с дълга тел, да закачиш дръжката от вътрешната страна и да отвориш. — Трябва да се махаме оттук. — Обърнах се и видях, че Блум пъха карта в четящото устройство и после превърта валчестата дръжка.
Тя ми направи знак да вляза. Озовахме се в апартамент, който сякаш продължаваше безкрай, със стена от френски прозорци, откъдето се излизаше на терасата. Лампите бяха скрити като звезди на тавана. Тъмно дърво покриваше всяка повърхност. Това беше най-хубавата стая, в която бях влизал. Спрях. Дори миришеше на скъпо, съвсем лек нюанс на зелен чай и джинджифил.
Не знаех какво ме уплаши най-много — че това не беше изненада, че Блум имаше свои методи за влизане с взлом или че тази лукава жена ме беше вкарала в хотелска стая след няколко питиета.
— Какви са тези пазачи?
— Непалци. Предполага се, че са бивши британски гурки. — Блум завъртя очи и тръгна из апартамента, методично проверявайки стаите. — Не се тревожи за тях. Шейховете и олигарсите обичат да ги използват за охрана. Всичко е фасада. Макар че те имат ножове, дълги трийсет сантиметра. — Направи гримаса. — Театър. Нейман си пада по такива неща.
— Сега вече може ли да се обадим на връзката ти? — Беше ми писнало. Нямаше да е трудно да се престоря на изгубил се гост на хотела, да сляза във фоайето и да се разкарам оттук, колкото е възможно по-бързо. — Защото мисля да…
Щях да кажа „тръгвам“, но нямах възможност да довърша изречението си. Блум сложи ръка на устата ми и ме задърпа към спалнята.
Чух, че вратата на асансьора в коридора иззвъня мелодично. Тя угаси лампите и двамата зачакахме мълчаливо, докато към нас се приближаваха стъпките на най-малко трима души. Вратата на апартамента се отвори.
Когато запали осветлението, законният наемател на апартамента видя, че Блум седи на кресло срещу него, и остана напълно озадачен.
— Мъртъв си — засмя се тя.
С него бяха и телохранителите му — четирима, не особено едри, но здравеняци и достатъчно страховити и без извадените пистолети и отметнатите сака, които разкриваха ножовете в коланите им — дълги и лъскави, като тежки мачетета със зловещи, извити напред остриета.
Олигархът приличаше на водопроводчик, който е спечелил от лотарията. Косата му беше оредяла и късо подстригана отпред и дълга отзад. Носеше лъскава риза и черен костюм с четири копчета. Беше руснак или някъде от Централна Азия и излъчваше бруталност. Имаше набола брада, небръсната от два дни. Той беше последният човек на света, с когото бих искал да влизам в конфликт, дори и без убийците зад него.
Мъжът се приближи до Блум, а телохранителите му заобиколиха креслото й.
Човекът с костюма, който предположих, че е Нейман, спря и се замисли, докато телохранителите му ставаха все по-нервни.
— Много добре, Блум — най-после каза той с лек акцент. — Ти печелиш. Изпрати документите.
Блум стана и стисна ръката му. Той каза нещо на гурките, явно ги успокояваше, а в апартамента влязоха още няколко членове на антуража му. Жена със застрашително високи токчета ни предложи питиета.
— Трябва да останем малко, да приемем гостоприемството — прошепна Блум. — Да му позволим да спаси репутацията си. Ще почакаш ли за момент? Ще отида да се обадя на Ласитър. Обещавам.