Отстъпих. Нейман всъщност беше обаятелен човек и започна да разказва истории за съветската армия и за Афганистан.
Блум се извини и след минута я намерих на терасата да говори по телефона.
— Страхотно. Не. Благодаря. Поздрави Бев и децата — каза тя и затвори.
— Гурките не изглеждат доволни от теб — уведомих я.
— Той може да ги задържи за фасада, но отсега нататък ще ходи във фирма „Блум“ за лична охрана.
— На бас ли се бяхте хванали?
Тя кимна.
— Може би следващия път ще ме посветиш в тайната, когато заговорничим заедно.
— Не е забавно. Говорих с Ласитър. — Тя написа телефонен номер на визитна картичка и ми я даде. — Три часа следобед. Полевият офис във Вашингтон. Знаеш ли го къде е?
— Да. Това ли е всичко?
— Да.
— И си сигурна, че…
— Вече ти казах, че съм напълно сигурна, Майк. Можеш да му имаш доверие.
— Благодаря. Имам чувството, че лекцията ми по отваряне на ключалки не беше необходима.
— Наистина трябваше да мина през външната врата. Те наблюдаваха асансьорите, а моят специалист по шперцовете е на един час път. За пръв път виждам номера с фолиото.
— Картата открадна ли я, когато се блъсна в пазача на вратата?
— Реших да убедя Нейман, докато е тук. Пък и исках да те проверя.
— Не ме гледай така.
— Как? — попита тя.
— Когато някой ме гледа така, не след дълго ми предлага работа.
— Има време.
Сбогувахме се с домакина и аз изпратих Блум до офиса й. Докато казвах „довиждане“, атмосферата беше заредена с онова чувство на първа среща, когато се подготвяш за кулминация — и вероятно в моя случай беше така, което е десет пъти по-вълнуващо от всяко влизане с взлом. Доближихме лица на два пъти, докато се ръкувах с нея, и тя понечи да ме прегърне, а после отново разменихме ролите си.
Не се случи нищо, освен ако не броите няколко закононарушения. И що се отнасяше до Ани, не бях направил нищо лошо, само вечерях с делови партньор и си разменихме услуги. Но докато карах към дома си и докоснах устните си, пресъхнали от червеното вино, защо се почувствах виновен, сякаш бях убил някого?
29.
Върнах се у дома късно. Ани спеше на горния етаж. Знаех, че отиването при властите е опасен ход и че Линч наблюдава къщата ми. Качих се в кабинета си, влязох в сайта на моята банка и отново проверих, че застраховката ми „Живот“ е платена. Извадих сейф от дрешника и измъкнах пистолета си „Хеклер и Кох“, който бях взел от Картрайт по време на разправията с предишния ми работодател. Не го бях докосвал оттогава.
Разглобих го и го почистих, а после сложих вътре празен пълнител и проверих спусъчния механизъм. Изхвърлих го, заредих пълнителя и се приготвих да го плъзна назад, когато дръжката на вратата започна да се превърта.
Сложих пистолета в отвореното чекмедже точно когато Ани подаде глава в стаята.
— Майк?
— Не мога ли да остана за малко сам? — попитах троснато и закрих с тяло чекмеджето.
— Добре — отвърна тя и затвори вратата.
Проклех се. Всичките тези престъпни боклуци ми въздействаха и ме правеха груб. Гениален ход — да се разкрещя на Ани, защото аз се държа като подозрителен задник.
Върнах пистолета в сейфа, излязох и заключих вратата на кабинета си. Ани не беше в спалнята. Тръгнах надолу по стълбите.
— Скъпа?
Огледах кухнята. Чиниите бяха натрупани в умивалника, някои бяха на масата до купчината поща, неща, свързани със сватбата, които не си бях направил труда да отворя. Един от недостатъците на участието в престъпния свят е, че нямаш много време да изпълниш собствените си задачи.
Ани седеше по халат до масата в кухнята с мрачно изражение и преглеждаше пощата, разрязвайки всеки плик със стар нож „Суис Арми“. Телевизорът в дневната предаваше Си Ен Ен.
— Трябва да поговорим — каза тя. — Какво те прихваща?
— В „Сейнт Елмо“ ли? Глупава шега. Извинявай. И за преди малко горе. Не знам какво ми има. Може би лош ден. Имах нужда за малко да остана сам. Не трябваше да се държа толкова тъпо.
— Какво не ми казваш?
— В смисъл?
— Полицията наблюдава ли къщата?
— Не… Почакай. Видя ли ченгета да наблюдават къщата?
— Минаха два пъти. Някой друг ли ни наблюдава?
— Всичко е наред.
— В кой свят е наред? Непрекъснато спускаш щорите. В Ню Йорк ли ходи, докато ме нямаше? — Ани ми показа касова бележка от дрогерия, която бях оставил на масата.
— Беше в последната минута, по работа.
— Не си споменал за това.
— Кога да го спомена? Почти не те виждам. — Започвах да се ядосвам и си го изкарвах на нея. За секунда се почувствах доволен като малко дете, но незабавно осъзнах, че съм сгрешил.