— Онова убийство на Националната алея. Бях там. Жертвата беше замесена. Искаше да отиде при властите. Убиха го пред очите ми. Ако не играя по свирката им, може да се опитат да ми припишат убийството. Мъжът в кафенето е главатарят. Затова се ядосах. Наблюдават ме.
— И без това искаш малко вълнение. Предполагам, че ти се отразява добре. — Тя се отдръпна назад. — Защо не ми каза?
— За да бъдеш в безопасност, да не се замесваш в тази история.
Ани повдигна вежда и ми хвърли убийствен поглед.
Седнах пред бюрото.
— Да речем, че човекът, когото обичаш, идва при теб и ти казва, че някакви хора го смятат за главорез и убиец. Кълне се, че не е истина, и ти му вярваш. Страхотно от твоя страна — някога. После, след всичко, което преживяхме, ако той дойде втори път с подобна история, ти ще имаш сто процента основание да се запиташ: „Хей, какво му става на този човек? Може да намеря някой с повече късмет, когато става дума за углавни престъпления.“
— В онзи ден — каза тя. — Насилието… Разстрои ме за известно време и никога повече не искам да те виждам такъв. Но се съвзех. Затова бъди какъвто си, само не убивай никого. Това би трябвало да ти даде достатъчно пространство да маневрираш. Отдавна разбрах, че не се омъжвам за обикновен човек. Приела съм го. Бъди откровен с мен. Не се плаша лесно.
— Знам. Донякъде това е причината, че не ти казах. Тревожех се, че ще се намесиш.
Ани прегледа записките ми за компютрите на Банката на Федералния резерв.
— Да ги хакнеш ли се опитваш?
— Ани, не искам да ми ставаш съучастник.
— Само ще ти помогна. — Тя посочи листовете. — Секретните терминали вероятно са физически изолирани и не са свързани с интернет. Те си имат свои мрежи. И автентичността на всичко се удостоверява най-малко с два фактора. Трябват ти закодиращата карта и пин кодът.
— Откъде знаеш? — попитах.
— От времето, когато оглавявах отдела по мениджмънт и бюджет.
— Имаш ли разрешително за достъп до секретна информация?
— Може би. И аз крия тайни, Майк Форд.
— Кое ниво?
— Забранено ми е да говоря за това — усмихна се Ани.
— Днес следобед отивам при агента на ФБР и слагам край на всичко — заявих.
— Добре ли мина срещата ти с Блум?
— Не. Всъщност… да, доколкото тя имаше човек от силите на реда, с когото да разговарям. Не беше среща. Както и да е. Отивам при Федералните. Всичко е уредено.
— Добре — отвърна Ани с тон, който показваше, че разговорът е приключил.
— Тогава между нас всичко е наред, нали?
— Все още си в немилост. Но поне беше откровен с мен. Сега знам какво криеше, Майк. Ти ми каза, че ще сложиш край на всичко това, и аз ти вярвам. Тайните приключват сега. Иначе си отивам.
— Ще се погрижа.
— Ще бъдеш внимателен, нали?
— Както винаги.
Тя явно не ми повярва.
— Не исках да внасям проблема в дома ни — добавих. — Знам, че в момента всичко е безумно, но ще оправя нещата. Ще ходиш ли някъде?
— Да. В къщата на татко и после в СПА курорт с шаферките.
— Хубаво. Може би трябваше да дойда с теб. С всичко, което става, това би ме успокоило.
— Искаш да дойдеш на моя СПА ден с дамите?
— Може само да стоя навън и да пазя. Срещата ми с човека от ФБР е в три. Кога заминаваш?
— След закуска.
— Чудя се дали да изпратя някого.
— Имаш предвид пазач?
— Да. Да държи под око нещата. Да се погрижи да не се случи нещо лошо.
— Всичко ще бъде наред. Мога да се грижа за себе си, а пък баща ми си пада малко маниак по сигурността, затова не се тревожи. И не позволявай тези неща да ти се отразят. Не си спал добре. Гони те параноя. Положението вероятно не е толкова зле, колкото мислиш.
— Не е страхотно, въпреки че ти изглеждаш спокойна.
— Преживяла съм много, пък и знам ли, в цялата история има нещо странно. Онова, което ми разказа за Джак, някак не се връзва. Има ли вероятност да е измама? Няма да е за пръв път.
— Не звучи логично. Нещата отидоха твърде далеч.
— Само разсъждавам на глас — поясни Ани. — Знам, че се опитваш да събереш семейството си и колко много означава това за теб, но не се оставяй да те обвърже с нищо. Семейството не е онова, което всички си мислят. Повярвай ми.
— Ще кажеш ли на охраната на баща ти да внимават?
— Разбира се.
— Добре. — Взех шперца и динамометричния ключ. — Напусни града. Не се притеснявай. Ти вършиш изумителна работа с всичко, с което се заловиш. Не заслужавам момиче като теб.
— Може и да е вярно. Ще видим как ще се развият нещата.
30.
Ани тръгна, а аз отидох в кабинета си и отново прегледах всичко, което знаех за Линч, за да се подготвя за срещата си с Ласитър от ФБР. Докато минавах покрай огледалото в коридора на път за банята, видях, че на устните ми все още има следи от червено вино. Това вероятно нямаше да ме представи добре, затова се качих горе и дълго се къпах. После увих хавлия на кръста си и седнах на пейката пред леглото. Кракът ми докосна нещо. Наведох се и пъхнах ръка под завивките, които Ани беше отметнала сутринта.