— Какво искаш да кажеш?
— Бъди много внимателен.
Изсмях се горчиво. Не беше необходимо да ми го напомня.
— Защо се смееш? — попита Картрайт.
— Сетих се за последния човек, който се опита да изпее тези хора.
— Какво стана?
— Беше прострелян в сърцето на Националната алея.
Той вдигна пръст.
— Имам нещо, което може да те заинтересува. — Слезе от колата и се приближи до багажника. Последвах го. Той извади платнена чанта от странично отделение и започна да рови в нея. Видях нещо, което беше голяма сигнална ракета или ръчна граната.
— Разнасяш насам-натам тези неща?
Картрайт не обърна внимание на въпроса ми и извади бронежилетка.
— Вземи. — Почука по предната страна с кокалчетата на пръстите си. — Допълнително подсилена. Такива използват ченгетата. Добра е за ежедневна употреба и спира куршумите от повечето пистолети.
— Надявам се да не ме прострелят.
— Колан и тиранти. Няма да навредят.
Наведох се в отворения багажник и взех бронежилетката. Беше невероятно тънка.
— Запиши и това на сметката ми — рекох и натъпках всичко в найлонова торбичка за пазаруване.
— Не искам да се покажа като безчувствен, Майк, но въз основа на онова, което ми разказа…
Едва след няколко секунди осъзнах какво има предвид Картрайт. Мъртвите не получават кредит. Извадих портфейла си.
Спрях пред етиопско кафене с безплатен интернет и извадих лаптопа си от чантата. Имах широкообхватна карта, но й нямах доверие за хакерските изпълнения. Първо проверих два пъти троянските коне, които Картрайт ми беше изпратил по електронната поща. Бяха се вкоренили. След това изпробвах флашките. Едната даде сигнал и ми предостави страхотна гледка към информационното табло в преградения кабинет, по-голямата част от което беше закрита от огромната глава на икономист, който много приличаше на французин. Докато той се почесваше по носа и размишляваше на някаква невидима електронна таблица, аз огледах стаята зад него. Доколкото видях, на информационното табло нямаше пароли, само няколко визитни картички и надраскани съобщения.
Сложих палец на уебкамерата си. Знаех, че е глупаво, но е трудно да повярваш, че когато гледаш в лицето някого, той не те вижда.
Изпитах известна гордост от себе си и Дерек и нашите флашки. Накрая проверих бейзболната топка. Наблюдавах как малка поредица от точки пълзи по екрана и после как замъгленият образ изскочи в прозорец в софтуера на клиента ми.
Всичко работеше. Всеки, който минаваше покрай мен, би ме видял как седя сам в паркирана кола, приведен над лаптоп, извиквам: „Да!“ и вдигам юмрук във въздуха.
Имах очи в кабинета, който щеше да получи директивата. Господи, трябваше само да си седя по пижама у дома, да наблюдавам човека и да приключа с всичко. Най-малкото това щеше да възпре Линч да пръсне черепа ми.
Камерата изпращаше неподвижни кадри, заснети на всеки няколко секунди, за да пести енергия. Прегледах първата серия. Кабинетът изглеждаше познат, същата ламперия на стените, същото бюро.
Само че този път бюрото беше разчистено с изключение на телефона. Отворих на екрана една от оригиналните снимки, които бях намерил в кабинета на старшия вицепрезидент. На нея бейзболната топка с камерата беше на лавицата, където се бях надявал да бъде. Компютърът трябваше да е там, точно пред камерата.
Забелязах кабели в далечния десен ъгъл на картината и плоската повърхност на някаква метална поставка. Нещата придобиха логика едва след няколко кадъра, когато се появи моят човек. Ядеше моркови от пластмасова чиния и после застана вдясно, закривайки камерата, докато пишеше на клавиатурата.
Беше преместил компютъра си.
Вкопчих пръсти във волана и го разтърсих силно от гняв. Човекът работеше на проклето изправено бюро, сякаш го болеше гърбът или имаше някакъв друг проблем. В това имаше логика, след като беше работил през най-голямата икономическа инвазия през осемдесетте години, но ергономичните му джунджурии щяха да ми струват живота.
Това беше главният ми гамбит. Ако не направех чудо с другите камери, с мен беше свършено. Превключих на единствената добра картина на знака „Изход“, който бях показал на Линч снощи. Този път поне лампите бяха запалени.
Камерата показваше интериора на апартамент. В едната страна се виждаше заседателна зала с остъклена стена и няколко преградени кабинета наоколо. Най-ясно се виждаха принтерът, факс машината и няколко топа хартия. На стената беше залепен тъжен плакат, двайсет на трийсет сантиметра, на който с големи букви пишеше: „Днес си свърши работата като шампион“.