— Господин Форд — каза той, оглеждайки издутия ми анцуг. — Тук ли е адвокатът ви?
— Аз съм адвокат.
— Както желаете. Да вървим.
Тръгнахме по коридора. Стените бяха бели с бежови прегради. Кабинетите бяха украсени с емблемите и символите на професията. Имената на няколко агенти бяха написани с английски и с арабски букви. Мястото беше пълно с възрастни мъже, чиито мускули се бяха превърнали в тлъстини, и неколцина по-млади мъже и жени в бойна форма. Рай на кобурите.
Ласитър ме поведе през офис с преградени кабинети и после по дълъг коридор. Стигнахме до отворена врата с надпис „Стая за интервюта 3“.
Спрях. Стаята очевидно беше подготвена за разпит.
— Нямате ли зала за конференции? — попитах.
— Не — отговори той.
Нямах избор и влязох в стаята за разпити. Около евтино бюро бяха наредени три стола от твърда пластмаса. Не беше толкова мрачна като стаите, които бях виждал в много полицейски участъци, но металната скоба, завинтена в бюрото не изглеждаше окуражителна.
Ласитър блъсна металната врата, която се затвори, като издрънча силно. Започвах да чувствам все по-осезаемо, че идването ми при представителите на закона е голяма грешка.
Той седна срещу мен и сложи голяма чаша за кафе на бюрото. Вдясно от мен имаше стол, който обикновено се използваше на по-късен етап в разпитите, когато започваха да притискат заподозрения и да се разгорещяват.
Носех бронежилетката под горнище на анцуг с вдигнат догоре цип. След стълкновението с Линч ризата ми отдолу беше подгизнала от пот.
— Като писмено споразумение ли ще го направим? — попитах.
Когато имаш някаква вина, можеш да сключиш споразумение. Уреждаш си вълшебна среща, наречена „Кралица за един ден“, за да отидеш и да изпееш на окръжния прокурор всичко, което знаеш, и да кажеш каква сделка искаш. Те не могат да използват нищо срещу теб по-късно, освен ако не си противоречиш в съда.
„Кралица за един ден“? Това е в компетенцията на прокурора. Тук по-скоро става дума за правилата, които важат за поверителния информатор. Моят надзорник иска да присъства. Той ръководи случая. Може да го попитате за това. Е, какво знаете?
Нямах представа откъде да започна. От първата вечер в дома на Джак? От случилото се на Националната алея? От „Бергдорф Гудман“?
— Желаете ли нещо за пиене? — попита Ласитър.
— Не, благодаря. — Погледнах в чашата му и видях, че е пълна с вода. Поех си дълбоко дъх. — Имам информация за престъпление, което мисля, че предстои да бъде извършено. И за няколко престъпления, които вече бяха извършени. За жалост се замесих…
Някой почука на вратата.
— Извинявайте — рече Ласитър. — Един момент.
Той отвори вратата и в стаята влезе един от моите призраци. За секунда не се разтревожих, защото съзнанието ми играеше номера през целия ден.
Когато обаче призракът заговори, разбрах, че всичко е реално.
— Много благодаря за помощта — каза надзорникът. — Искаме да направим всичко възможно, за да заловим хората, които ви преследват.
Езикът ми остърга небцето, сух като пила.
Пред мен стоеше Линч, или както видях на табелката на колана му, надзорник специален агент Даниъл Уотърс.
33.
— Майкъл Форд, нали? — попита Линч и ми подаде ръка. Моята ръка сякаш се повдигна от невидим конец, за де стигне неговата. — Е, каква е сензационната новина?
— Аз… Ами…
Линч играеше отлично ролята си. Наклони глава, погледна Ласитър и после отново мен.
— Виж какво, Пол — каза той. — Отиди да помогнеш на Сю със снимките. Господин Форд може да се отпусне малко, ако тук няма две ченгета.
Ласитър кимна и излезе.
Линч заключи вратата и провери камерата два пъти, за да се увери, че е изключена, а после се приближи до мен и ме потупа по гърдите.
— Бронежилетка, а, Майк? Тревожиш ли се за нещо?
— Домът ми? Брат ми? Ти премина границата.
— И какво ще направиш? Сега, след като оплакванията пред учителя свършиха, не виждам много възможности пред теб.
Той седна до мен, бръкна в куфарчето си и извади лаптоп.
— А сега, по работа. Гледах твоето пийпшоу.
Написа няколко неща, забарабани с пръсти по масата, докато чакаше, и после се обърна към мен.
— Какво видя? — попита.
— Бюрото в Банката на Федералния резерв в Ню Йорк.
— Аз пък не виждам нищо. Освен ако не изпращат директивата, като я разиграват с проклета игра на думи в средата на кабинета. Отпуснах каишката ти твърде много. Никакво протакане повече. Само ми кажи как ще влезеш?
— Как успя да се уредиш с тази работа? Преследваш ме от четири дни.