Той се дръпна назад и отново замахна с палката, сякаш цепеше дърва.
Изохках. Тук нещо определено не беше наред. Втренчих се в стената, в лаптопа на Линч на металната лавица, за да не мисля за нараняванията си.
Но е невъзможно да пренебрегнеш някои неща. Усетих, че върху панталона ми се плисва студена вода, и после — натиск върху много чувствителна зона. Погледнах назад. Не видях нищо, но веднага схванах, че той използва чашата на Ласитър като преса за изстискване на чесън, и бавно притиска топките ми върху масата.
— Чакай малко — рекох и погледнах към лавицата.
Той отпусна натиска.
— За семейството си ли мислиш, Майк? Защото е лесно да се нанесе трайно увреждане в тази област.
Изревах от болка. Звукът отекна в малката стая и причини болка в ушите ми.
— Чакай!
— Няма да стане — отвърна Линч и отново натисна, този път с две ръце, като почти се повдигна от пода.
Изкрещях.
— Не! Видеото. Върни го назад.
— Какво? — попита той. — Не те чувам.
— Защото ме убиваш, да ти го начукам. Камерата. Виж!
Линч се приближи до лаптопа.
— Какво да видя?
— Върни малко назад.
— Как да го направя?
— С онова малко нещо в долната част на екрана.
— Ако само се опитваш да се измъкнеш, Майк…
— Натисни проклетото копче.
Той превключи на видео. Бях се задъхал и се потях от болката, която избухна в слабините ми. Лицето ми беше притиснато в студеното бюро. На екрана една жена се приближи до факс машината, пъхна карта в процеп отстрани и започна да пише нещо.
— Тя изпраща факс. Мислиш ли, че това ще спаси топките ти?
— Това е закодирана карта, факсът е подсигурен.
— Факс?
— Да. Закодиран е от Агенцията за национална сигурност. Имал ли си работа с банка? Те изпращат всичко по факс. Бюрото използваха черна дъска за секретни съобщения до края на деветдесетте години. Директивата трябва да пристигне готова, подписана. Изпращат я по факс. В колко часа е станало това?
— В два и половина — отговори Линч.
— Трябва да са били докладите на икономистите от персонала, за да ги подготвят за Деня на Федералния резерв. Те са Клас I информация с ограничен достъп. Виждаш ли цифрите, които тя е написала, пин кода?
— Клавиатурата е малка.
— Погледни схемата.
Той присви очи и се втренчи в екрана.
— Виждам шест, може би пет.
— Пусни ме. Аз ще ги разбера.
Линч се поколеба.
— Това е начинът да вляза. Мога да ги разбера. Само че трябва да стана.
Той освободи глезена ми предпазливо, готов да разбие главата ми с палката. Заобиколих масата и изгледах записа няколко пъти. Цифрите бяха осем. Определих шест от тях и бях близо до останалите две.
Повиках Линч.
— Вгледай се внимателно. Това три ли е или шест?
Знаех, че е три. Докато той се взираше в екрана, аз измъкнах телефона му от джоба си и го прегледах.
Нямаше съобщения, нито номера. Линч сигурно ги изтриваше всеки път.
— Трябваше да го посочиш, преди да започна — каза той и сгъна палката. Върнах телефона в джоба си, преди да го види.
— Току-що го забелязах.
Единственото по-страшно нещо от уменията на Линч в насилието беше колко лесно го зарязваше, като хирург, който оставя скалпел.
— Е, и? — попита.
— Може да задействаме зловредния софтуер, който е инсталиран в Бюрото, а после да влезем, представяйки се за служители от отдел „Информационни технологии“, да прочетем факса и да вземем директивата.
— Как ще вземеш закодираната карта?
— Ще я отмъкна. Виж. — Посочих екрана. — Тя я слага в чантата си, която е окачена в преградения кабинет. Лесно е да се свие.
Той се замисли за миг за възможностите за избор. Съмненията му в джебчийските ми умения ми се видяха доста забавни, като имах предвид, че мобилният му телефон е в джоба ми. И все пак Федералните служители гледат сериозно на закодираните карти. Ако я загубиш, обаждаш се на денонощен номер и агентите пристигат в дома ти след петнайсетина минути.
— Може и да стане — отбеляза Линч и посочи стола до бюрото.
— Предпочитам да стоя прав — отвърнах.
— Е, добре. Какво друго трябва да направиш?
— Само да разбера какъв е пин кодът. Моят човек принтира два пропуска, за да можем да се движим свободно, след като преминем периметъра. Трябва да репетираме и да планираме повече възможности за пътищата за бягство.
— Нали знаеш какво ще се случи, ако отново се отклониш от правия път? — попита Линч.
— Да.
Той се наведе над бюрото, за да отключи белезниците на ръката ми. Докато работеше с ключа, телефонът му завибрира в джоба ми. Линч можеше да го чуе всеки момент и да разбере, че е откраднат.