Изтръпнах и се превих на две, преструвайки се, че отново изпитвам болка. Телата ни се сблъскаха. Опрях ханш в кръста му достатъчно дълго, за да прикрия движенията си, и пъхнах телефона в калъфката. Това е ключът в джебчийството — да прикриеш престъпното докосване с по-силен, случаен натиск. Останах превит, със свободната си ръка на слабините, докато Линч махаше белезниците.
Той погледна телефона и после мен.
— Тъкмо говорим за дявола — каза. — Имаш минута да се съвземеш. Ласитър идва. Научи ли си урока?
Вървях като каубой, затворил очи от болка.
— Няма да го забравя скоро.
— Добре. Не се отдалечавай много от дома си. Не прави нищо странно. В неделя заминаваме за Ню Йорк.
Линч носеше телефона в ръката си и преглеждаше съобщенията, докато вървеше към стълбището.
Когато се отправих към асансьорите, забелязах, че той минава през тежка аварийна врата, водеща към стълбите от другата страна на офиса. Забавих крачка, за да видя в каква посока се отправя, а после слязох с асансьора един етаж по-долу, тръгнах през кабинетите и се върнах към стълбите, за да го проследя.
В стаята за разпити Линч се беше поколебал за секунда дали да ме скопи, или да ме пусне да си вървя. Това не беше внезапен пристъп на съвест. Аз бях заменим и го знаех.
Баща ми беше прав. Е, нямаше да ме оставят само да свърша работата. Сигурно знаеха, че ще се опитам да я обърна срещу тях. Предадях ли директивата, с мен беше свършено. Щяха да ме набедят или направо да ме убият. Трябваше да разбера кой се обажда от другия край на телефонната линия. Не можех да вляза в капан.
Табелките с имената на всички на долния етаж бяха поставени на видно място. Единствените изключения бяха мъжете и жените с щурмови сини якета с надпис ФБР. Аз носех бронежилетка и вървях като Джон Уейн. Не беше много трудно да изглеждам като тях. Грабнах яке от един стол и го преметнах на ръката си, прикривайки онази част от кръста си, където повечето служители носеха табелките си.
Не се представях точно като Федерален служител на силите на реда, но докато си мислех какво да направя, ако ме питат нещо, разликата започна да избледнява.
Никой не ме спря. Бях типичният заподозрян убиец, разхождащ се в полеви офис на ФБР, на неколкостотин метра от местопрестъплението. До стълбището имаше петдесетина метра, но с всичките тези представители на закона около мен имах чувството, че съм в един от онези кошмари, където целта ти се отдалечава все повече, докато се движиш към нея.
Тръгнах по стълбището, като внимавах да не изпреваря Линч. В сутерена чух, че някъде пред мен се затваря врата. Надникнах навън и го видях, че върви по почти празното долно ниво на закрития паркинг и завива зад ъгъла, държейки телефона в ръката си. Колата му беше паркирана в отсрещния край. Наблизо имаше само няколко микробуса.
Затворих безшумно вратата и се запромъквах покрай бетонните стени. Криех се зад подпорите и се опитвах да се приближа до Линч достатъчно, за да подслушвам.
Той спря и застана до някаква бръмчаща машина в стоманена клетка. Отидох от другата страна. Наблюдавах го, докато набира номер, и проследих пътя на пръстите му. Някои неща — схемите върху клавиатурите, процесът на включване в някоя компютърна система и кодовете — се запечатваха в паметта ми. Когато бях по-млад, прекарвах много време да упражнявам това и не изгубих навика. Разбрах номера, или поне по-голямата част от него, и го въведох в моя телефон.
Линч започна да говори, но аз не го чувах от машината. Промъкнах се по-близо и едва долових гласа му.
— Не разбирам защо не се справим с него още сега. Помисли си колко много знае. Да, разбира се… но… Щом казваш, че контролираш нещата, тогава ще почакам. Не мога да говоря за това тук. Къде? Добре. И без това трябва да проверя доставката. Ще се погрижа за още нещо тук и после може да се срещнем. След час. Хубаво.
Реших да се връщам. Наведох се и се вмъкнах между машината и стената. Лицето ми беше на десетина сантиметра от гореща тръба, която вонеше на дизелово гориво. Не чувах нищо от шума.
Изчаках една минута, както ми се стори, но вероятно бяха само десетина секунди, докато сърцето ми подскачаше в гърдите. И после чух, че се затвори врата. Измъкнах се, очаквайки Линч да изскочи зад следващата подпора, готов за удар с голямата чаша за кафе.
Но когато се изправих, видях, че съм сам в подземието.
Линч отиваше на среща с шефа си. Може би параноята ми се беше развихрила прекалено много, но думите му прозвучаха така, сякаш на дневен ред беше съдбата ми. Той обаче не каза достатъчно, за да разбера къде отива. Можеше да се опитам да го проследя, но джипът ми щеше да ме издаде.